Даниел Кийс
Пророчества от лудницата (24)

Двадесет и първа глава

Рейвън се разбуди, като усети Алекси да се мушва в леглото. Целувките му по нейните очи разляха топлина по тялото й, но когато ги отвори, бе изненадана от тъжното му изражение.

— Да не би Мирон да е замислил да ми стори нещо?

Той се отдръпна.

— Говориш ужасни неща. Баща ми никога не би направил подобно нещо. Да не се опитваш да ме настроиш срещу него?

— Попитай го. Виж дали ще отрече.

Алекси я целуна по шията.

— Не искам да слушам повече.

— По принцип инстинктът ми за оцеляване е много силен. Друг път пък просто искам да умра — каза тя.

— Има нещо, което трябва да ми кажеш. Някой те е чул да рецитираш някакви пророчески гатанки, преди Тедеску да умре.

— Мисля, че ти го застреля. А аз не помня думите му.

— Трябва да опиташ.

Да си припомни онзи ден… Всичко, което помнеше, е как сестра Сойер я отведе в стационара, за да се види със своя стар преподавател. Как баща й казва Рейвън, лети, а след това я моли да развесели останалите пациенти в стаята за отдих.

— Опитвам, но нищо не се получава.

— Ако ме обичаш, ще положиш повече усилия.

— Съжалявам, Алекси. Сигурно ще ми е нужен психиатър, за да ми помогне да си спомня. Но това ще отнеме много време.

Той прошепна тихо:

— Имаме толкова малко време.

Тя се обърна с гръб, повдигна бедрата си и насочи ръката му към набраздената от белезите кожа, всеки от които маркираше по едно вкарване в лудницата. Искаше й се той да ги целуне, тъй както тя бе направила с неговите.

Усети неговото колебание и се отдръпна.

— Забрави.

Алекси я завъртя и я погледна. Знаеше, че той ще направи каквото си пожелае. Рейвън освободи съзнанието си, опитвайки се да блокира настоящето.

… мисли за бъдещето, само за бъдещето…

Може би ще успее да му каже това, което иска да знае. Рейвън, лети, каза си наум, но без гласа на баща й нямаше никакъв смисъл.

Алекси натика възглавницата под гърба й. Но момичето бе сухо отдолу. Не вярваше, че той ще го направи. Но го направи. При всеки тласък тя се мъчеше да не извика от болка.

Накрая, дишайки тежко, той се обърна и се унесе.

Вината не е негова, помисли си тя. Баща му е виновен.

… да вървят по дяволите и бащата, и синът…

Той ме обича. Нямаше търпение да го направим.

… ами тогава, задръж си себичното копеле…

Почувства се закриляна от този мъж, когото обичаше, и заспа в прегръдката му.

 

 

Странен сън… Майка й я накара да обуе панталон и да облече риза с вратовръзка за училище. Всички я наричаха мъжкарана. Много скоро разбра, че премяната е била, за да се угоди на баща й, който винаги е искал да има син. Без никой да разбере, тя се натъкми с пудрата, ружа и червилото на майка си. Не беше особено сръчна. Един ден, когато баща й го нямаше, майка й тайно й позволи да си облече момичешки дрехи и я научи как да се гримира.

Докато порастваше, се молеше майка й да роди братче, за да стане тя момичето на татко. След самоубийството на майка й разбра, че това няма да се случи. Тогава започна да чува гласа на своята мъртва близначка, която сега сама се нарече Ники Аптерос.

Полусънена, отпусната, в безопасност в прегръдките на Алекси, тя се опита да брои на обратно, за да прекъсне неприятните мисли. На четиринадесет изгуби бройката.

 

 

Събуди се рано и сама. Алекси сигурно бе отишъл до сервиза на Теодор да помогне в пребоядисването и изсушаването на микробуса, преди да сложат вътре бомбата. Направи си кафе на печката. Атентатът ще бъде неуспешен, понеже бе предупредила полицията и навярно те ще охраняват терминала. Докато отпиваше от кафето, застанала до кухненския прозорец, наблюдаваше как слънцето се издига над Акропола, осветявайки Партенона. Рейвън извърна поглед.

На лош късмет е да се страхуваш рано сутрин.

Нави на кок русата си коса и сложи черната перука. Пристегна здраво гърдите си. Облечена в джинси и пуловер никой нямаше да подозре, че е жена. Когато застана пред огледалото, хареса резултата. Днес тя щеше да изнесе представление, достойно за „Оскар“.

Заключи вратата, като излезе, скъса два косъма от перуката и с малко слюнка ги залепи в горната и долната част на касата.

Излезе от сградата през страничния изход, прекоси улицата и зави зад ъгъла, за да стигне до автомобилния сервиз. Както очакваше, двама от мъжете — все още с маски — изсушаваха със сешоари прясната светлосиня боя по микробуса. Клечката зареждаше резервоара на мотора. Бащата на Алекси, подпрял патерицата си на тезгяха, работеше по бомбата.

— Какво прави той? — обърна се тя към Алекси.

— Настройва таймера, за да ви даде на вас с Клечката две допълнителни минути да избягате от мястото.

— Клечката? Мислех, че ще ходя с теб.

— Промяна в плана. Аз трябва да съм на друго място.

— Оставяш ме?

— Отивам до Кипър за една вечер, любов моя. Ще се върна, преди да си разбрала, че ме няма. Клечката се зарадва ужасно много, когато му казах, че ще заеме моето място.

Нещо не беше както трябва. Тя пипна микробуса. Макар че синята боя не бе напълно изсъхнала, дебелият Теодор и едноръкият Василий натовариха мотора, като го нагласиха с предницата срещу страничната врата. Мирон сложи бомбата в една раница и я подаде на сина си.

Алекси я сложи на страничната седалка.

— Клечка, не забравяй да я държиш добре, докато стигнете до Пирея. Когато поставиш бомбата и Ники те види да се връщаш, тя ще отвори страничната врата и ще се качи на мотора. Подкарай микробуса секунди преди взрива. Всички очи ще са насочени към взрива. И двамата ще се измъкнете, преди някой да е разбрал какво се случва. Карай до някоя пуста улица, остави микробуса и се върнете с мотора.

След като закрепиха харлито, Василий затвори вратите. Рейвън седна зад волана, Клечката седна на седалката до нея и взе раницата в скута си. Теодор вдигна вратата на гаража.

Алекси застана до шофьорското стъкло и прошепна:

— Нямам търпение да се върнеш жива и здрава, Ники.

Тя го погледна: пак ще правят любов, когато се върне от Кипър. Може дори да зачене. Ако е момче, ще го кръстят Ахил. Трябва да е момче. Усети пръстите му да потреперват, когато я докоснаха по устните. Влага проблесна за миг в очите му. Защо?

При потеглянето явно бе завъртяла прекалено много кормилото и микробусът леко остърга стената, докато излизаше.

Алекси изскочи пред машината.

— Какво има?

— Нищо. Тъжният ти поглед ме разсея.

Излязоха от сервиза и тежката врата се затвори след тях.

Тя се прокле, задето погледна към Акропола тази сутрин. Със сигурност бе лоша поличба.

 

 

Слънцето се отразяваше в морето и за момент я заслепи, докато караше по ветровития път към пристанище Пирея, но не намали скоростта. С ъгълчето на окото си забеляза Клечката, който й хвърляше погледи.

— Защо ме гледаш?

Той сложи ръката си върху коляното й.

— Никога не съм бил толкова близо до толкова красива жена.

Тя го перна през ръката.

— Разгонен козел такъв. Знаеш, че принадлежа на Алекси.

— Няма ли да има поне малко и за мен?

Тя му намигна.

— За да ме убодеш с тази клечка за зъби?

Той я извади и свали маската си. Лицето му бе изненадващо младолико.

— Ако мога да бъда с теб за един час, никога повече няма да сложа това в устата си.

Тя се засмя и махна ръката му.

— И не си бъркай в гащите. Ръката ти трябва да е спокойна, когато нагласяш таймера.

— Бъди внимателна, Ники. Чувствам, че нещо не е както трябва.

— Остави ме да се съсредоточа върху шофирането — каза тя. — Ти се фокусирай върху бомбата. Виж, и двата международни терминала са пред нас.

— Паркирай между тях.

— Мога и по-близо.

— Това е достатъчно. Знам, че огънят те плаши. Видях как реагира на свещичката от тортата.

Тя се огледа наоколо. Паркингът на терминала беше празен. Къде, по дяволите, беше полицията? Да не са предположили, че предупреждението й за атентата е било майтап?

— Има празно място между пътническия терминал и изхода за линията Саламина-Перама — каза Клечката.

Тя включи на задна скорост и паркира. Мъжът нахлузи отново маската си и излезе, сложил раницата на рамо. Бавно се насочи към терминала.

Но какво беше това на съседната седалка? Във вълнението си беше оставил клечката си за зъби. Извади една салфетка от жабката, взе клечката и я пусна в джоба си. Той щеше да се учуди, че му я е пазила.

Наблюдаваше го през огледалото за обратно виждане как отвори раницата и бръкна вътре, за да натисне копчето.

Внезапно той се обърна към нея.

— Тръгвай, Ники! Остави ме! Спаси себе си!

Той побягна към Международния пътнически терминал.

В този миг бомбата избухна. Огнени езици го обвиха. Тя сподави вика си.

През пламъците забеляза лявата му ръка, която беше откъсната от тялото. Ръката, с която я бе погалил по коляното, все още стискаше раницата. Рейвън се паникьоса, подкара микробуса, качи го на тротоара, като разгонваше пешеходците.

Един завой, после друг. След около километър спря, скочи от шофьорското място, заобиколи и отключи страничната врата. Усети в гърлото си да се надига ужасен писък, който се опитваше, но не можеше да излезе. Метна се на харлито и се изстреля от микробуса.

Докато се отдалечаваше от Пирея, бръкна в джоба си и извади клечката за зъби. Трябваше да го остави да я докосне. Искаше само да я докосне. Тя започна да забива клечката в китката си, отново и отново, докато не потече кръв. И писъкът най-накрая излезе от устата й.