Даниел Кийс
Пророчества от лудницата (13)

Десета глава

Уейбридж, Охайо

Според нейното броене бе деветият ден. Тя ритна вратата на килера.

— Трябва да пишкам.

Чу някакво движение, след това изщракването на ключалката. Утринната светлина я заслепи.

Алекси се усмихна.

— Знаеш как се стига до тоалетната.

Усмивката му я накара да се почувства малко по-добре. Зарадва се, че я оставя да отиде сама. Преди да излезе от банята, тя провери прозореца. Беше закован.

Излезе и се запъти обратно към килера, но той я спря.

— Седни. Заповядай на кафе и питка.

Донесе на масата две горещи чаши кафе и чиния с топъл хляб. Откъсна едно парче и го топна в кафето си. Тя последва примера му.

— Да продължим с нашия разговор от онзи ден.

Рейвън постави дланите си върху масата, като послушно дете в училище.

— Добре, Алекси. Каквото кажеш.

— Добро момиче.

… може би ще ти даде златна звездичка за послушание…

— Коя нация е злата империя? — попита той.

Какъв отговор искаше от нея?

— Америка.

— Защо баща ти те заключи в Атинската лудница?

… какъв отговор ще го зарадва?

— Искаш ли да ти кажа? — каза той.

— Да.

— Защото те е насилвал, когато си била малко момиченце и вероятно сега си започнала да си спомняш.

Тя кимна.

— Той…

… затваряй си устата, рейвън…

— И на никого не му е пукало какво се е случвало с теб.

— Откъде знаеш?

— Ще ти го докажа.

Той излезе от кухнята и след няколко минути се върна с лаптоп. Кликна с мишката.

— Зареждам търсачката.

— Какво е това?

Разбира се, че знаеше, но беше съгласна с гласа на сестра си да се прави на тъпа блондинка.

— Позволява ми да търся във всичките вестникарски статии по света до този момент.

… накарай го да пожелае да те обучава, мъжете като него…

— Невероятно! Какво ще търсиш?

— Публикации от деня, в който те освободихме от лудницата. Нека да видим дали някой въобще се е постарал да спомене, че си била отвлечена.

Тя потрепери.

— Сигурна съм, че някой е писал. Това са новини все пак.

Той написа Рейвън Слейд.

— От колко време си с нас?

Под масата, тя прекара пръсти по белезите по ръката си.

— С днес стават девет дни.

— До името ти ще добавя и датата, на която те взехме с нас. Ето ги и вестниците. Ню Йорк Таймс, Дейли Нюз, Интернешънъл Хералд Трибюн. Виждаш ли? Нито думичка. Ако им пукаше, щеше да има новини за теб.

Тя изведнъж се уплаши.

— Провери и местните вестници.

Той въведе имената на гръцките вестници. Нищо не излезе за нейното отвличане. Оказа се прав. На никого не му пукаше.

— Ето защо ще ти е по-добре при нас. Разбираш ли, Рейвън?

— Започвам да разбирам.

— След като застрелях по грешка Джейсън Тедеску, го чух да казва: Рейвън знае. За какво сте разговаряли? Какво знаеш?

Тя поклати глава.

— Не знам какво знам.

Алекси стана от масата и се пресегна към един шкаф. Беше с гръб към нея и не го виждаше какво прави.

— Един от нашите хора винаги си има запас.

Той й подаде парче черен шоколад.

Тя отхапа малко парченце. После едно голямо, после още едно, усещайки как бузите й се издуват от сладка слюнка.

… по-добре е от златна звездичка…

Скочи и го прегърна.

Той се вгледа в лявата й ръка.

— Откъде са тези одрасквания?

— Аз ги направих. За да броя дните. Моят личен календар.

Тя преброи белезите.

— Девет одрасквания за девет дни.

Той усука ръката й.

— Няма да го правиш повече. Аз ще ти казвам кой ден е, как да си прекарваш времето, кога да спиш, кога да ходиш до тоалетната. Никакви белези повече.

— Причиняваш ми болка.

Пусна ръката й и я погали по бузата.

— Ако започнеш да виждаш нещата по-ясно, можеш да станеш една от нас.

— Ще правя каквото ми кажеш.

— Добре. Сега трябва да изляза за малко. Ще се върна след десет минути.

Усети, че се паникьосва.

— Не ме оставяй сама.

— Ще изляза само за мъничко.

— Вземи ме с теб.

— Не мога. Трябва да останеш тук.

Тя се притисна до него.

— Не ме оставяй.

— Мислех, че ще правиш каквото ти наредя.

Усети, че й призлява. Не трябва да го ядосва.

— Да, разбира се.

Зае се да почиства масата.

— Ще измия чашите и чиниите, докато си навън. Връщай се по-скоро.

Той я целуна по челото.

— Добро момиче.

Когато той излезе, забеляза, че е оставил вратата открехната. Изтича до прозореца и го видя да прекосява улицата. Това беше нейният шанс да се спаси. Вън от този затвор и надолу по стълбите към свободата. Посегна да отвори вратата.

… задръж, рейвън, вероятно те наблюдава от отсрещната улица…

Тя отдръпна ръката си, като че ли дръжката бе нажежена до червено. Сграбчи с пръсти кичур от косата си и го опъна така силно, сякаш искаше да го отскубне. Ако искаше да я убие, щеше да го направи в лудницата. От друга страна, ако имаха нужда от нея, щяха да я пазят. Тя блъсна вратата и се върна обратно до мивката. Отвори чекмеджетата. Никакви ножове или вилици, само лъжици.

… счупи една чиния, прережи си гърлото…

— Защо искаш да се самоубия?

… направи го сега…

— Не!

… пъзла…

— Пъзла си ти. Аз сама ще избера времето и мястото, също като мама. Какво ще кажеш за това?

Никакъв отговор. Сестричката я нямаше.

Чу се шум от стъпки по стълбите. Той се връщаше. Тя се насили да влезе в килера и затвори вратата. Плачейки, прекара нокът по ръката си за края на десетия ден.

О, господи! Алекси й забрани да се драска. Тя се изплю върху ръката си и затърка пресния белег. Ако я попита, ще каже, че е забравила. Или че го е направила, без да иска. Трябваше да го накара да повярва, че тя е неговата душа и тяло. Трябваше да го накара да я желае.

В тъмното опипа с пръсти белезите си, като че ли бяха брайлова азбука. Десетият ден беше все още пресен и болеше най-много.