Даниел Кийс
Пророчества от лудницата (34)

Тридесет и първа глава

От Татван, Турция, до Ашраф, Ирак

Стържещият звук на метал върху метал и рязкото спиране извадиха Рейвън от дълбокия сън. Тя се претърколи, но преградата на леглото й попречи да падне. Горно легло? Във влак? Защо се намира във влак? Погледна надолу и видя собственото си спящо тяло. Отново ли бе полудяла?

Долови шепот на молитви, идващ отдолу, и си спомни, че Фатима я водеше някъде.

Високоговорителят се включи.

— Татван! Последна спирка преди иракската граница!

Ирак? Какво става тук?

Отдолу се раздвижи една черна палатка.

— Ставай, Рима Сохраб.

Говореща палатка? После си спомни за чадрито и за жената, която го бе навлякла.

— Ти май ме бъркаш с някого. Аз не съм тази Рима, как й беше името…

— Добре тогава. Слагай си чадрито и слизай от леглото. Сега. Бързо.

… добре де, добре, не се стягай…

Тя се обърна и погледна към намачканото одеяло. Къде остана спящото й тяло?

… ох, не. не отново тази простотия с напускането на тялото…

Тя се протегна, взе от рафта навития на руло плат и го навлече. Сега тя също приличаше на черна палатка.

— Слез долу.

— Слушам! Слушам, сър!

Тя се опита да изкозирува, но ръката й се спря в чадрито. Оф, по дяволите! Момичето се спусна долу и погледна високата палатка. Чадрито поне й спестяваше гледката на ядосаната физиономия на Фатима.

— Трябва да слезем от влака, Рейвън. — Гърленият й говор се смекчи малко. — Вземи си чантата и да вървим.

Последваха другите слизащи пътници до стълбите. Рейвън се спря, очаквайки кондукторът да й помогне. Но той се отдръпна. О, да. Мюсюлманите не докосват непознати мюсюлманки. Май че чадрито изпълнява ролята на целомъдрен пояс. Тя се спусна долу.

— А сега накъде, майор Фатима?

— Шшшт! Не ме наричай по име, докато не стигнем до Ашраф.

— А там ще мога ли?

— Там ще е препоръчително.

Когато се качиха в автобуса, вместо да седнат на двете празни места отпред Фатима я избута назад.

— Защо не седнем на тези места?

— Това са местата за мъжете. Ние ще седнем най-отзад.

Не мога да повярвам! Сегрегация. Къде е Роза Паркс^[1], когато има нужда от нея?

Тя се поколеба. Един удар с лакът я застави да седне на място до прозореца.

— Значи мюсюлманките са подчинени на мъжете?

— Когато пристигнем в Ашраф, ще видиш кой командва.

 

 

Пътуването по разбитите пътища до Багдад бе ужасно. Слава богу, накрая се появиха широки булеварди и модерни сгради. Слязоха последни от автобуса.

— Тук ли оставаме?

— Тихо — прошепна Фатима. — Не говори на английски. Има шпиони навсякъде.

Отидоха до стоянката за таксита и Фатима няколко минути се пазари за курс до Ашраф. Сетне потеглиха. Минаваха през монотонна и скучна местност — пясък и изсъхнали туфи трева. Рейвън тъкмо започна да клюма, когато Фатима я разтърси.

— Пристигнахме.

Таксито спря до един портал и жена във военна униформа излезе от караулната будка.

— Идентифицирайте се!

Фатима свали покривалото от главата си и лицето й се показа.

Караулът козирува.

— Добре дошли отново, майор Саид. Мога ли да попитам коя е придружителката ви?

— Рима Сохраб. Ново попълнение.

… за какво, по дяволите, говори?…

— Добре дошли в лагер Ашраф, другарко Рима Сохраб.

… по-добре да си държа устата затворена, докато разбера какво става…

Караулът вдигна телефона.

— Моля, изпратете джип за майор Саид.

Няколко минути по-късно пред тях спря един джип. Шофьорът, жена в униформа, скочи от колата и козирува.

— За къде, майоре?

— Кратък тур из лагера за новото попълнение, другарката Рима Сохраб. После към моята квартира, в трето поделение.

Фатима набута момичето в джипа.

— Това, което ще видиш, ще те смае.

Фатима се оказа права. Улиците бяха асфалтирани. Минаха покрай фонтан, плискащ свежи струи над красиво подредени камъни. Плувен басейн с няколко жени в него, които тренираха. В центъра се издигаше джамия, заобиколена от статуи.

Сочейки към една модерна сграда, Фатима каза:

— Нашата болница. А там е библиотеката. Зад нея е музеят. Саддам Хюсеин ни подари тези 35 квадратни километра от пустинята и ние ги превърнахме в оазис.

— Беше ми казала, че вие сте иранци. Защо го е направил тогава?

— Като награда, защото се присъединихме към иракската армия в борбата им срещу иранските деспотични молли.

— Имате армия?

— Близо четирихилядна. Добре обучена, като повечето командири са жени муджахидини. — Фатима посочи. — Увери се сама.

На плаца пред тях видя стотици жени, облечени в камуфлажни военни униформи с еднакви шалове за глава, строени в бойни формирования. Други държаха картечници и готови за стрелба гранатомети.

Фатима й показа една висока жена, която се бе изправила в брониран танк.

— Това е нашият водач, генерал Хасан.

Рейвън вдигна рамене.

— И какво от това?

— Засега край на разходката. Шофьор, откарай ни до спалните помещения.

Минаха покрай няколко жилищни квартала с добре поддържани ливади и градини, изпъстрени с кървавочервени, бели и жълти цветя.

Колата спря до трето поделение, Фатима я въведе в полупразна стая, в която малкото вещи бяха прилежно подредени. От един шкаф извади маскировъчна военна униформа, същата като на жените в строя отвън.

— Облечи я, Рима. Тук не се носи чадри. Ако не ти е по мярка, ще прекроим една от мъжките униформи.

— Слава богу! Мислех, че никога няма да се измъкна от тази палатка.

— Вече не казвай: „Слава богу“, Рейвън. Казвай: „Аллах акбар“. Бог е велик.

— Има едно нещо, което не видях — детските площадки. Къде са децата?

Фатима се прокашля.

— Няма деца.

— Как така?

— Нашите водачи заповядаха децата ни да бъдат изпратени при близки роднини. Тези от нас, които бяха омъжени, се наложи да се разделят със съпрузите си. Тук безбрачието е задължително. Следователно, деца тук няма.

На езика й бе да каже: „Без деца тук, накрая Ашраф ще се превърне в старчески дом за бабички“. Но само прошепна:

— Иншаллах.

— Джейсън Тедеску беше прав. Чух го да казва, че бързо се учиш. Сега повтори стиховете, които му рецитира в болницата.

— Нищо не съм правила.

— Бях там и те чух.

Момичето си пое дълбоко дъх.

— Не помня.

— Ти потискаш паметта си, Рейвън. Обучена съм да извършвам дълбока хипноза. Ще ти помогна да си възвърнеш спомените.

— Не искам да си спомням.

— Това зависи от мен. Аз ще реша какво да си спомниш и какво да забравиш. Щом приемеш исляма, вече няма ти да решаваш.

Тъкмо щеше да каже: „Не искам да ставам мюсюлманка“, но гласът в нея я възпря.

… не бъди толкова глупава да й се противопоставяш сега…

— Напълно си права, майор Фатима. Ще изпълнявам всяко твое нареждане.

Потупа я по главата и се усмихна.

— Добре. Ще оставим упражненията за паметта за след новогодишния ден.

— Но до първи януари има още седем месеца.

— Ноуруз, нашата персийска нова година, е на 20 март. Започваме Шахар шанбех сури утре.

— Какво е това?

— Утре, шест дни преди понеделника на Нова година, ние празнуваме Червена сряда. Това е обичай, който датира отпреди християнската и ислямската ера, от времето, когато хората от тази страна са почитали Зороастър^[2]. Моллите не го одобряват, но го толерират, както вашите християнски църкви приемат езическия Дядо Коледа.

— Звучи забавно. Винаги съм харесвала Коледа. А вие как я изкарвате тук?

— На този ден някои от войниците вместо униформи обличат бели чаршафи. Боядисват лицата си и тичат по улиците, като дрънчат с тигани и тенджери — вдигат оглушителен шум, за да изгонят миналогодишните зли духове. Акцентът на Червената сряда са огньовете.

Усети как гръдният й кош се стегна.

— Огньове?

— Затова се нарича Червена сряда. Изгаряме чучелата на аятолаха и президента на Иран и на някои от моллите. Ще ти уредя, като нова в МЕК и исляма, честта да запалиш първия огън.

… рейвън, не й позволявай да види, че се страхуваш…

— Навсякъде около лагера строим клади във формата на подкова и прескачаме огъня…

— Аз не мога…

— … за да се пречистим от миналогодишните лоши преживявания.

— … да се доближа до огън.

— Тук ще преодолееш пирофобията си.

— Искам да се прибера у дома.

— Нямаш друг дом. Трябва да се закълнеш във вярност към Аллах и Мохамед, да бъде благословено името Му!

— Не можеш да ме принудиш да стана мюсюлманка.

— Клетвата към Аллах трябва да е доброволна. Сама трябва да решиш.

— Ами ако реша да не го правя?

— Тогава ще бъдеш убита като неверник.

… майната ти на теб и на твоята женска армия, не ми пука дали ще живея или ще умра…