Даниел Кийс
Пророчества от лудницата (49)

Четиридесет и шеста глава

Кълъмбъс, Охайо

Доктор Мартин Кайл се вгледа в спящата до него млада жена, притиснала русата си глава до рамото му. Ръката й се бе отпуснала на бедрото му.

Той си напомни, че в момента те са във временни отношения между пациент и психиатър. Винаги преди бе успявал да блокира еротичните помисли към привлекателните пациентки. Не че се беше обрекъл на безбрачие, но винаги имаше вътрешен мисловен ключ, който прищракваше и го спираше. Припомни си максимата Лечителю, опознай себе си. Винаги си я напомняше, а преди два дни я бе видял за първи път изписана на входа на храма на Аполон. Като психоаналитик, последовател на Юнг, той изцяло се подчиняваше на тези правила.

След известно време момичето се размърда и отмести главата си от рамото му. Изглеждаше толкова невинна, толкова прекрасна. Той внимателно я зави с одеялото. Докато я наблюдаваше как спи, доктор Кайл се сети за жена си и нейното предателство…

Когато се срещнаха с Луси, и двамата бяха убедени, че са сродни души. Кайл я прие като своята анима^[1] и й беше верен през целия им брак. Доста по-късно научи, че му е изневерявала с някои от неговите пациенти. И от двата пола. Прекрасната съпруга, която бе обожавал, ги бе издирвала и прелъстявала.

Не би могъл да си представи по-мрачен първообраз на Лилит^[2].

През онази нощ, когато я бе разкрил, тя грабна един кухненски нож и тръгна срещу него. Успя да го пореже дълбоко по гърдите, а после избяга. Все още не можеше да се отърси от спомените как се мъчеше да достигне до телефона. Обаждането на 911. Виещите сирени на линейката. Шевовете, с които едва успяха да спрат бликащата кръв. Всичко това даваше абсолютно решителни основания за развод, но той се срамуваше да се изправи в съда и да говори за нейните изневери с пациентите.

Сега си представи как притиска в прегръдките си красивата Марша Удс.

Глас от високоговорителите го стресна и извади от унеса му: Дами и господа, заемете местата си. Приберете сгъваемите масички и въртете всички седалки в изправена позиция. Стюарди, подгответе пасажерите за приземяване. Ще кацнем на летище „Кълъмбъс“ след около три минути.

Психиатърът погледна към момичето. Все още спеше, устните му бяха разтворени. Представи си как я целува, но думите от Хипократовата клетва сякаш се изписаха върху челото му. Лечителю, недей да вредиш.

Щом колесниците на самолета докоснаха пистата, психиатърът прошепна в ухото на спътничката си:

— Самолетът кацна.

Никакъв отговор.

Той повтори още два пъти командата за събуждане. Дали не бе потънала толкова надълбоко, че не може да я достигне? Беше се случвало и с други пациенти, но винаги бе успявал да ги върне към будно състояние.

Той натисна бутона, за да повика стюардесата.

— С какво мога да ви помогна?

— Моля ви, донесете инвалидна количка. Г-жа Удс не е в състояние да ходи.

— Ние ще я поемем от тук.

— Аз се грижих за нея и аз съм отговорен за нейното физическо състояние. Ще я изпратя до дома й.

След като всички пътници напуснаха самолета, стюардесата му помогна да я пренесе по рампата до инвалидната количка.

Един от носачите попита:

— Има ли багаж?

— Навярно го е чекирала. В самолета носеше само тази голяма ръчна чанта.

При въртящия се конвейер за багажа той посочи на носача своя куфар. Носачът го издърпа.

— Какъв е нейният багаж?

— Нямам представа.

Изчакаха, докато конвейерът се изпразни.

— Може да е бил натоварен на друг самолет — отбеляза носачът. — Щом пристигне, авиокомпанията ще го достави на адреса й.

При митническите власти служителят го попита:

— Нещо за деклариране?

— Платнена чанта и медицински комплект. Лекар съм.

— А къде е багажът на дамата в инвалидната количка?

— Предполагам, че е бил загубен. Тази ръчна чанта е всичко, което бе в нея.

— Отворете я.

Мъжът порови в чантата, огледа внимателно всеки предмет и ги пусна обратно.

— Добре, сега отвори куфарчето си, докторе.

Той затършува между ризите и бельото му, после го маркира и му направи знак да продължава.

На гишето за паспортно-визов контрол Кайл бръкна в чантата й и извади паспорта и шофьорската книжка на Марша Удс. Служителят ги разгледа, проучи визата, подпечата датата за повторно влизане и му ги върна.

— Ще я избутам до стоянката на такситата — каза носачът, — после трябва да върна обратно инвалидната количка.

— Колата ми е на паркинга за кратковременен престой. Ако ме изчакаш, докато я взема и ми помогнеш да я внесем в колата, ще получиш добър бакшиш.

— Хубаво.

Откри белия си лексус и паркира зад такситата. Носачът му помогна да я положат внимателно на страничната седалка. Усмихна се на двадесетдоларовата банкнота и изчезна.

— Добре, Марша Удс, сега да те закараме у вас.

Адресът, отбелязан на шофьорската книжка бе в Бъксли, Кълъмбъс, където живееха няколко от заможните му клиенти. Е, Марша, ако нямаш съпруг или съквартирант, ще те сложа в леглото, ще те завия и с това ще приключи всичко.

След около половин час той пристигна на адреса.

Портиерът на сградата се приближи.

— Не можете да паркирате тук.

— Аз съм доктор Кайл от Медицински колеж на университета „Уейбридж“. Г-жа Удс не се чувства добре. Помогнете ми да я занесем до апартамента й.

— Разбира се, докторе.

Портиерът отвори страничната врата и се наведе към количката. Почти веднага се дръпна назад.

— Какво е това?

— Какво имате предвид?

— Какви номера ми въртите?

— Номера? По време на пътуването в самолета г-жа Удс не се почувства добре и трябваше спешно да й помогна. Просто искам да се уверя, че се е прибрала нормално у тях.

— Разкарай се, преди да съм повикал полиция.

— Не разбирам.

— Ако се опитваш да извъртиш някой обир, сбъркал си мястото.

— Полудял ли сте?

— Не, но може би ти си луд, докторе! Познавам госпожа Удс от четири години, откакто се нанесе тук.

— Тогава какъв е проблемът?

— Не знам коя е тази мадама, но съм абсолютно сигурен, че тя не е Марша Удс.