Даниел Кийс
Пророчества от лудницата (19)

Шестнадесета глава

Дуган слезе от трамвая на площад „Омония“ и се огледа. Помнеше този площад от времето, когато беше идвал тук с жена си и сина си. Зад ъгъла се подадоха енергични метачи. О, да. Атина я издокарваха за Олимпийските игри през 2004 г., но на какво ли щеше да прилича това място, след като си тръгнат гостите, дошли от цял свят?

Стигна до офиса на „Американ Експрес“, но се спря — загледа се в двама работници в сини комбинезони, които чистеха графити, изписани с червена боя върху мраморната стена. Успя да разчете само — вървет… вкъщ… америк… и турск… копел… Засмя се на идеята за прочутото гръцко гостоприемство. Дали не беше остатък от времената на древна Гърция, когато хората са се страхували от непознати, понеже можели да се окажат богове, слезли от Олимп в човешка форма?

Добрата стара религия.

Мина покрай двамата полицаи, застанали от двете страни на входа. Дали тези предпазни мерки бяха взети по принцип заради всички чужденци, или само заради турците, кипърците и американците?

Вътре на гишето чиновник с мъртвешко изражение го попита:

— Как мога да би бъда полезен?

— Пощата на името на Спирос Диодорус.

— Паспорт!

Чиновникът го разгледа внимателно.

— Не ми звучите като грък.

— Нито пък вие — отвърна той на гръцки.

Служителят се отдалечи тромаво от гишето. След малко се върна и му подаде обемист плик, адресиран до Спирос Диодорус. Адресът на подателя бе: „Университет Синсинати, Колеж по стоматология“. Цимбал проявяваше чувството си за хумор.

Намери едно открито кафене на улица „Икономон“ и си поръча узо. Докато чакаше питието, отвори плика и извади влогова книжка със сто хиляди евро, внесени в банка „Олимпия“ на името на Спирос Диодорус. Намери и документи, удостоверяващи, че е кандидат за докторантура в Атинския политехнически университет.

Най-сетне сервитьорът се появи с узото.

— Обслужването тук е много бавно — отбеляза Дуган.

Сервитьорът се обърна и промърмори:

— Филисе ту коло му.^[1]

— Там ли си свикнал да те целуват?

Очите на мъжа се разшириха.

— Говорите гръцки?

— Аз съм от Спарта, но ме научиха как да разговарям с цапнатите в устата атински сервитьори.

Трябваше да смени два автобуса, за да стигне до банка „Олимпия“. Изтегли 300 евро. Слънцето вече бе залязло, уличните лампи светнаха и той реши да прахоса малко пари за едно такси до общежитието в студентския квартал, в което имаше запазена стая.

В тъмния коридор миришеше на сирене фета и хашиш. Докато опипваше по стената за ключа за осветлението, удари крака си в появилото се стъпало и извика от болка. Единствена гола крушка, висяща на кабел, внезапно освети стълбището.

По стълбите надолу слизаше млада жена.

— Защо не включи осветлението? — възкликна тя, беше чула изохкването му.

Той забеляза стройното й тяло и късата черна коса. Деликатна уста доукрасяваше овалното й лице.

— Тъкмо се нанасям. Не знаех къде е ключът.

Тя застана точно под крушката, лицето й се затъмни и заприлича на черна маска. Когато премина покрай него, гърдите й го докоснаха по лявото рамо. Светлината изгасна.

— Ето тук, на стената — каза тя, — преди първото и след последното стъпало на всяка стълбищна площадка.

Чу щракване, а след това тиктакането на таймер.

Когато блесна светлината, маската й изчезна.

— Тъкмо се нанасяш? А откъде си?

— От Самос.

Беше си приготвил обяснение за акцента.

— Макар че родителите ми са живели на много от другите острови.

— Бил ли си тук и друг път?

— За първи път съм в Атина.

Светлината отново изгасна. Той се протегна, натисна ключа и крушката светна. Застина и се вгледа в черните сенки около очите й. Някои жени използваха тъмен молив, за да постигнат този ефект. Нейните говореха за прекалено много алкохол или дрога. Или и двете. Тя се усмихна и ъгълчетата на устните деликатно се изкривиха надясно.

— По-добре се качвай на следващата площадка преди отново да те хване тъмното по средата.

Той се качи на третата площадка.

— Благодаря ти.

— Вероятно пак ще се срещнем. И аз живея на третия етаж — извика тя отдолу.

После излезе през входната врата и силуетът й се очерта под уличните лампи.

Дуган прекоси коридора, намери стаята си и включи осветлението. Нямаше място да се завъртиш. Миризма на цигарен дим. Намръщи се при гледката на олющените жълти стени с цвят на урина и тясното легло. До него имаше бюро с лампа, обърната към прозореца. Дръпна синджирчето, за да я запали, но се оказа, че е без крушка. Извади сакото и ризата от раницата и ги закачи на единствената закачалка, завинтена на вратата.

Отиде до прозореца, за да разгледа наоколо. Стаята гледаше към тухлена стена. Майната му. Ще слезе и ще се разходи из студентския квартал, за да си припомни отново града, който някога бяха посетили с бившата си жена и детето.

Внимателно включваше светлината по стълбите надолу, излезе от общежитието и сви по улица „Панепистимиу“. През няколко пресечки се намираше Политехническия.

По време на последното им идване тук, за погребението на бащата на Елена, тя му разказа как майка й прекарала близо две седмици барикадирана в сградата на студентския съюз и апелирала по пиратското радио към гърците да се вдигнат на бунт и да отхвърлят диктатурата. Години по-късно, тя му разказа как майка й споделила с нея за успеха на революцията — до момента, в който полковник Пападопулос не включил армията. Някои от оцелелите, а също и неколцина от родителите на убитите и ранените студенти обвинили агитациите на майка й по радиото за атаката на армията.

Стигна до пресечката с портала, през който са нахлули танковете. Учуди се, когато го намери заключен.

Женски глас зад него каза:

— След 17 ноември 1973 г. тази врата никога не е отключвана.

Обърна се и видя младата жена, с която разговаря на стълбите.

— Да се срещнем два пъти в рамките на един час — не знам дали е случайност или съдба…

— Нито едно от двете — отговори тя. — Проследих те да видя дали си симпатизант на дисидентите или шпионин на държавата.

— И какво мислиш сега?

— Трябва да те опозная още, преди да реша.

— Значи ще станем близки, така ли?

— След като твоята стая се намира до моята на третия етаж, по-добре да се сближим.

— Откъде знаеш, че стаята ми е до твоята?

Тя се усмихна.

— Това беше единствената свободна стая в сградата.

Къде беше виждал преди тази изкривена и сладка усмивка? Той посочи към портала.

— Защо стои заключен от 1973 година?

— Като символ на продължаващата съпротива.

— Срещу кого? Сега Гърция не е ли конституционна демокрация?

— Някои си мислят, че е такава. Други вярват, че се управлява от марионетки на Съединените щати.

Той се опита да разбере какво стои зад начина й на мислене. Беше ли поддръжник на 17Н?

— Ами ти? Какво мислиш?

— Това е дълга история. Почерпи ме с рецина^[2] и ще те просветя.

— Става.

— А как се казваш? — попита тя.

— Спирос Диодорус. А ти?

— Артемида.

— Сестрата на Аполон, девствената ловджийка.

— Нека кажем, че съм само ловджийка.

Той се вгледа в предизвикателната й усмивка. Артемида? Истинско или кодово име?

Жената го хвана за ръка и го поведе.

— Това е площад „Екзархия“, където обикновено се събират студентите. Аз ходя в кафене „Парнас“.

— Домът на брат ти Аполон, а също на Дионисий и на музите.

— Изучил си митологията — погледна го тя. — Но не ораторствай твърде много по темата. Ще си проличи, че си я изучавал в университет. И макар че говориш езика много добре — вероятно не си грък.

— Благодаря за съвета.

— „Парнас“ е като старите кафе-салони, където студентите свирят ребетика^[3] с бузуки.

Той знаеше, че бузуки е китарата с дълъг гриф, в края оформен като лък, но лицето му явно изрази невежество по повод другите думи.

— Едно време — обясни тя, — кафе-салоните са били кварталните свърталища. Ребетика е гръцкият блус.

— Знам това.

Устните й се разкривиха.

— Ама разбира се, че го знаеш.

Влязоха в кафенето и един сервитьор ги заведе до свободна маса и запали свещта върху нея.

— Сега ли искате да поръчате?

— Рецина за дамата и узо за мен.

Гледайки я в трепкащата светлина, се сети къде е виждал тази изкривена уста преди. Елън Бъркин във филма Море от любов. Той си припомни натрапчивата мелодия от саундтрака.

Сервитьорът донесе питиета и му подаде сметката.

— Ще поръчваме още — каза той. — Ще платя накрая.

— Плаща се сега.

Преди той да успее да възрази, Артемида се обади:

— Просто тук не са сигурни в кой момент ще избухне някой бурен протест и полицията ще арестува студентите. Често се случва. Собствениците на кафенетата не желаят да ходят по затворите, за да си събират сметките.

Той плати и добави бакшиш. Сервитьорът хвърли обратно на масата добавените банкноти.

— Не обича ли бакшиш? — погледна Дуган към нея.

— Подозира, че ти не си симпатизант.

Музикантите с бузукитата му напомниха за последния път, когато беше тук. С Елена. Огледа масите.

— Търсиш ли някого?

— Бившата ми жена.

— Защо си мислиш, че би могла да е тук?

— Избяга с един музикант. Може да е някой от тези.

— Как се казва?

— Елена. Гръцка красавица с лице, което се харесваше на хиляди мъже.

Артемида докосна ръката му.

— Да, но и ти си красив! Не мога да си представя как би могла да те изостави която и да било жена.

Той вдигна чашата си.

— Да пием за нашето запознанство.

Устните й се свиха в онази язвителна усмивка и тя премига, преди да допре чашата си до неговата.

— За несъгласието! — каза тя на висок глас. — Долу щурците, долу британските империалисти и правителствените лакеи на американските капиталисти.

Студентите от близките маси вдигнаха чашите си.

— Опа!

Ясно, тя се солидаризираше с терористите. Трябваше да е внимателен, но може да успее да изкопчи нещо от нея. Той вдигна чашата си.

— Опа!

Сервитьорът дойде отново и си взе бакшиша.

Върху малкия подиум трима студенти започнаха да настройват бузукитата си. Звукът остро се удари в тъпанчетата му, но той вдигна чашата си към тях.

Мъж на средна възраст с посивял, извит мустак се изправи и запя в тон с ребетиката.

… Ръце, татуират от иглите на Морфей,

душа, белязана с омраза. Нека умра отново…

За хиляден път в съня на смъртта…

Артемида въздъхна.

— Толкова тъжно, толкова романтично.

Тя докосна ръката му отново. Погледът й намекваше, че тази вечер може да използват само една от стаите на третия етаж. Дуган си спомни за отвлеченото момиче, което беше дошъл да спаси — и отдръпна ръката си.

Тъмните очи на жената се разшириха от почуда и тя сви рамене.

Няколко млади мъже, хванати за ръце, застанаха в средата на заведението и затанцуваха в полукръг.

Зрителите почукваха по чашите си в ритъма на музиката.

Внезапно музиката бе заглушена от крясъци на улицата. Миризма на горяща гума изпълни кафенето. Студентите се втурнаха към изхода.

— Протестиращи анархисти отново горят автомобилни гуми. Ела да гледаме как полицията ще ги разгони.

— Безопасно ли е?

— По принцип, да, ако не застанем на тяхна страна — каза тя, водейки го към площад „Екзархия“. — Това по-скоро е представление, отколкото бунт.

Протестиращите се приближаваха с вдигнати плакати. Полицаите се появиха иззад ъгъла, движеха се в строй с извадени палки.

Една жена хвърли камък. Той се удари в полицейски щит. Когато жената се обърна, за да се скрие в тълпата, Дуган замръзна на място. Беше я виждал и преди. Тя се добра до висок еднорък мъж и му подаде нещо. Той го пъхна в подгънатия си ръкав. Приближи се полицай с вдигната палка.

Жената скочи срещу полицая и се опита да забие нокти в лицето му. Ченгето я удари по главата. Това не я спря. Полицаят заудря отново и отново, докато тя падна на земята.

Сети се за нокаутиращия удар по собствената му глава. Гневът по лицето на г-ца Салинас, преди да го просне в безсъзнание на пода в офиса на Тедеску. Ако не оцелее след тези удари по главата, съобщението на Тедеску ще бъде погребано с нея.

Освен… Каква беше тази хартийка, която даде на едноръкия мъж? Къде отиде той? Изчезна. Потъна в бушуващата тълпа.

От групата на полицаите полетяха метални кутии със сълзотворен газ, като оставяха димни струи. Протестиращите увиха носни кърпи около главите си и скочиха напред.

Газът го задушаваше.

Артемида скъса на две своята кърпичка. Нагъна едното парче пред устата си, а другото му го подаде.

— Дръж. След малко ще се разсее и полицията ще се отдръпне.

Един от студентите се препъна, после друг. Полицаите им щракнаха белезниците и продължиха да настъпват.

Той се провикна в шумотевицата:

— Не отстъпват!

— Това не са анархисти! Те са поддръжници на 17Н! Полицаите ще ги приберат. Трябва бързо да изчезваме!

Артемида го поведе надолу по улицата, после кривнаха в пресечка, отдалечавайки се от стълкновението. Стигнаха до общежитието. Дуган се протегна, за да включи осветлението.

Артемида го спря.

— Без светлина! Полицията ще претърсва студентските апартаменти за съмишленици на 17Н.

— До третия етаж в тъмното? Ще се пребием.

— Правила съм го и преди. Ще те водя.

Хвана го за ръка. По средата на първите стъпала тя спря и се облегна с гръб към стената.

— Какво прав…?

— Шшшт. Не трябва никой да ни чуе.

Жената долепи тялото си до неговото, притискайки гърди в ризата му. Той се опита да се отдръпне, но тя го сграбчи с две ръце за задника и го издърпа по-близо.

— Луда ли си?

— Да.

Той успя да се премести с едно стъпало нагоре, но в движение тя успя да свали ципа му. Още една стъпка и без малко да се препъне в тъмното. Хвана мекия му пенис и го постави под полата си. Никакви бикини. Потърка го по пубисните си косми.

Франк усети как се втвърдява.

— Не мога да повярвам.

— Не ти и трябва да вярваш. Така ще ти го поема.

След всяко поредно стъпало следваше нов тласък. Беше твърде тъмно, за да види лицето й. Мъжът се спъна в първата площадка, но тя го хвана и го придърпа, за да потъне още по-дълбоко.

Светлината в коридора светеше. Забеляза онази половинчата усмивка на нейните устни. Опита се да се отдръпне, но тя го завъртя от ъгъла към тъмнината на втората площадка и пак го притисна в себе си. Усети я как трепери. Артемида започна да се свлича. Хвана отпуснатото й тяло.

— Не спирай — прошепна тя.

Светлината от долния етаж се включи.

— Някой идва.^[4]

— Аз.

— Говоря за светлината долу.

— Тя е от втория етаж.

— Откъде знаеш?

— Ти и аз имаме единствените стаи на третия.

Докато стигнат третата площадка, светлината от втория етаж изгасна. Вече се беше отпуснал, но тя все още пулсираше. Стигна до вратата си и бръкна в джоба за ключовете.

— Не в твоята стая — каза тя. — Полицията ще претърси сградата за нови наематели. Мен ме познават и няма да претърсват стаята ми.

Той се поколеба, но тя го дръпна до нейната врата, отключи и влязоха. През прозореца надничаше небето. Очите й искряха на лунната светлина.

— Беше интересно, Артемида.

Тя го издърпа в леглото.

— Не съм свършила.

Той се отдръпна. Тя пъхна ръката си в боксерите му, до омокреното му бедро и го сграбчи.

— Кажи ми, красавецо, хареса ли ти чукането на стълбите?

— Трябва да си помисля.

Тя го стисна.