Даниел Кийс
Пророчества от лудницата (20)

Седемнадесета глава

Бащата на Алекси охлаби хватката около врата на Рейвън и тя се изправи. Свещта бе спряла да дими. Черният фитил беше изстинал. Тя огледа маскираните си похитители. Някога щяха ли да й се доверят достатъчно, за да разкрият лицата си? Алекси можеше да я защити, но той изчезна някъде.

— Ела, Ники — каза бащата на Алекси, — ще те отведа обратно в тайната квартира.

Тя си спомни как той почти я беше изнасилил в килера и се дръпна назад.

— Няма да те нараня, спокойно.

Рейвън огледа маските една след друга. Кой би могъл да я защити от този мъж?

— Искаш ли да те откара някой друг?

Момичето кимна.

— Откарай я, Клечка, но да не си я докоснал, преди синът ми да е свършил с нея.

Успокоена, тя сложи ръка на рамото на Клечката.

— С теб мога да дойда.

Клечката шофираше мълчаливо, а черните му очи я наблюдаваха през дупките на маската.

— Гледай си пътя.

— Предпочитам да гледам теб.

Мъжът паркира пред тайната квартира, мина от другата страна на колата и отвори вратата й. Тя се поколеба.

— Не се страхувай, Ники. Никога не бих те докоснал без твое позволение.

Той я поведе по стълбите, пред вратата спря да провери за космите, които бяха поставили върху дръжката на бравата. Превантивна мярка.

Когато влязоха вътре, той я попита:

— Все още ли спиш в килера?

— Бях послушно момиче и Алекси ме възнагради. — Тя посочи към задната стая.

— Добре. Но ще трябва да те заключа вътре.

Рейвън се усмихна.

— Не съм си го и представяла по друг начин.

 

 

През цялата нощ се въртя в леглото. Ще се върне ли Алекси през нощта, както обеща? Трябва ли да му каже как баща му се отнесе с нея?

… по-добре не го прави…

Може да помогне, ако са настроени един срещу друг.

… а може и да рефлектира върху теб. избери правилното време…

Не можеше да понася мисълта, че трябва да прекарва нощите сама. Опита се да заспи, но само се въртя и обръща в леглото, докато утринната светлина се процеди през малкия прозорец.

По едно време чу входната врата да се отваря. Да не би Клечката да е размислил? Или Мирон? Алекси? Тя стана от леглото и го избута до вратата. Нямаше да издържи дълго срещу някой решителен нападател. Огледа се. Нищо наоколо, с което да се защити.

В ключалката на вратата й щракна ключ. Рейвън грабна възглавницата и я притисна до тялото си като щит.

… майтапиш ли се, тъпачке? мислиш, че това ще сработи, нещо като целомъдрен колан?

Млъкни, ако нямаш по-добра идея.

Вратата се отвори и изблъска леглото. Светлина заля стаята.

— Добро утро, Ники. Каква е тази барикада?

— Винаги се страхувам, когато съм сама, Алекси. Не ме изоставай отново.

Той я прегърна и притисна към себе си.

— Не мога да ти обещая. Но ще ти предложа нещо друго. Ти заслужаваш почивка. Ще те наградя, като те заведа на разходка. Ще бъде по един от моите луксозни турове из атинските забележителности.

— Кои по-точно?

— Ще разбереш, когато отидем.

Рейвън тръгна след него по стълбите, излязоха и заобиколиха зад къщата до харлито.

Тя се нацупи, когато той седна.

— Нека аз да карам. Трябва да се упражнявам.

— Както се справи пред банката, бих казал, че нямаш нужда от повече тренировки. Качвай се.

Момичето послушно седна зад него и го прегърна през кръста. Алекси подкара по една дълга улица, после зави и спря пред някаква таверна.

— Ще вземем няколко сандвича и бутилка вино за там, където отиваме.

Напазарува гирос^[1], бутилка рецина и ги сложи в една от чантите на мотора. Докато преминаваха през търговския район той посочи нагоре.

— Виж.

— Партенонът!

Рейвън без малко да падне от мотора.

— О, господи! Никога не бях го виждала толкова отблизо.

— Акрополът е най-доброто място за започване на тура.

— Не мога!

— Какво искаш да кажеш?

— Страх ме е от височини!

Алекси спря, заключи мотора и окачи чантата на рамото си.

— Щом туристите могат да го правят, тогава и ти ще можеш.

Той я сграбчи за ръката и я задърпа.

— Не!

— Първо огъня, а сега какво? Ако искаш да си една от нас, трябва да преодолееш страховете си. — Той я издърпа до първото ниво. Качиха се на следващото, след това и на следващото. Нагоре. Нагоре.

— Спри! Ще припадна!

— Няма да те изпусна.

… затвори очи. остави го да те води. ще се опитам да не се паникьосвам…

Най-накрая Алекси спря.

— Ето ни горе. Не беше толкова зле, нали?

… не ме карай да поглеждам надолу…

Останала без дъх, тя се вгледа в Партенона.

— Това е бил храмът на Атина — каза той. — Имало е дванадесетметрова статуя на богинята, държаща в дясната си ръка Крилатата Нике.

— Знам, че Атина е богинята на войната. Но коя е Крилатата Нике?

— Нике означава победа. Летяла е бързо, като вятъра.

Алекси посочи към малка постройка на ръба на скалата.

— Ето храма на другата Нике. Нике Аптерос — Безкрилата победа.

— Защо е „безкрила“?

Рейвън усети силните му ръце, които я стиснаха за раменете.

— Древните атиняни й отрязват крилата, за да са сигурни, че тяхната Победа завинаги ще остане в Атина.

— Държали са я в плен — също като мен?

— И точно като теб тя се влюбила в тази планина.

— Ами нямала е друг избор, след като са й отрязали крилата. Дали затова баща ти ме кръсти на нея?

… изглежда истински разстроен, тъпо е да го ядосваш…

— Съжалявам, не исках да звуча неблагодарно. Казах го на шега. Прости ми.

Седнаха върху скалата, изядоха гироса и изпиха рецината. Тя се загледа как слънцето се промъква през руините на Партенона. Знаеше, че за сестра й е ужасяващо да бъде толкова нависоко, но за нея самата бе вълнуващо да е заедно с него. Не само в настоящето, но сякаш в някакво продължаващо минало.

Мъжът я целуна, като леко захапа долната й устна. Тя вдиша дълбоко и се заслуша във вятъра, преминаващ през колоните. Отлети и кажи на Зевс, че си влюбена в Алекси. Защо лицето й пламтеше? Беше сигурна, че той ще забележи изчервяването. Опита да се успокои.

— Чу ли това?

— Какво да чуя?

— Няма нищо. Вероятно е било от вятъра.

… беше само в твоята тъпа глава…

Но означава ли това, че е вярно? Аз влюбвам ли се в него? И ако е така, дали да му го кажа?

… засега го давай по-спокойно, докато не разбереш какви са чувствата му, ако помогне или влоши нещата…

Привличането не носи болка. Може да го накара да я пожелае.

… само недей да губиш контрол над сърцето си…

— Рейвън, ти се изчервяваш. Какво става?

Тя пое дълбоко дъх.

— Ти не чу гласа.

Алекси я докосна по бузата.

— Имаш красота, пред която Афродита изглежда посредствена. Имаш и въображение, подобно на поетесата Сафо.

— Ти наистина ли не чу гласа?

Той докосна с пръсти устните й.

— Само благословените от боговете могат да го чуят.

Тя се усмихна. Алекси я придърпа по-близо до себе си. Ударите на сърцето му караха някаква странна горещина да я облива. Леко се отдръпна.

… внимателно, от него зависи животът ти, не се влюбвай…

— По-добре да се връщаме, преди да се е стъмнило — каза той.

Рейвън събра остатъците от пикника. Затвори очи, хвана се за него и запристъпва надолу.

Спуснаха се долу, стигнаха до мотора и той предложи:

— Може да караш, ако искаш.

Момичето поклати глава.

— За днес ми стигат толкова вълнения.

— Ясно. А как само караше по време на банковия обир! Сякаш си се родила на мотор.

— Ами, нали сам каза, че Нике летяла бързо.

— Като стигнем в квартирата, ще си събереш нещата — нареди Алекси. — Местиш се.

— Гониш ли ме?

— Отиваме в моя апартамент, където ще сме сами.

Рейвън погледна в тъмните му очи. Въпреки че се страхуваше от височини, как й се искаше той да я свали на ръце от Акропола…

Сега, наблюдавайки се отстрани, Рейвън видя сестра си.

… кой ще го вземе — ти или аз? или ще уредим една тройчица за двама…?

Спокойно, сестричке. Той е мой.

… престани с тази „сестричка“, имам си име… от сега нататък ме наричай ники аптерос…

Щом си Безкрилата Победа това означава, че не понасяш височини, как тогава долетя от Акропола до долу?

… да долетя? мамка му, дори не съм си отваряла очите…