Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Asylum Prophecies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021 г.)

Издание:

Автор: Даниел Кийс

Заглавие: Пророчества от лудницата

Преводач: Пейчо Кънев

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „Кибеа“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: Полиграфически комбинат „Д. Благоев“

Редактор: Милка Рускова; Анета Мечева

Коректор: Милена Христозова

ISBN: 978-954-474-605-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15120

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Врати се разтвориха с трясък. Посипаха се натрошени стъкла. Четирима мъже с черни скиорски маски нахлуха с крясъци и псувни. Един дебелак започна да стреля по американските пациенти.

Рейвън замръзна. Не, това не се случва наистина. Навярно е поредният кошмар. Но когато видя червеното петно, което се уголемяваше върху белия комбинезон на Платон, тя изтича и се скри зад гръцкия войник с бинтованото лице.

Той изхлузи превръзката на ръката си и я прегърна.

— Остани с мен, красавице. Никой няма да те нарани.

Дебелакът му хвърли една маска за ски. Зорба се извърна, свали бинтовете от главата си и нахлузи маската. Две черни очи засвяткаха в дупките.

Той посочи към сестра Сойер, която гледаше през стъклената преграда в сестринската стая.

— Тя видя лицето ми! Хванете я!

Един еднорък нападател и друг, с клечка за зъби, стърчаща през маската му, изтичаха в коридора. Трети, снабден с патерица, закуцука към Зорба и му подаде пистолет.

Рейвън се опули.

— Зорба, и ти си с тях!

— Заведи ме до кабинета на директора на клиниката.

— Защо?

— Трябва да се видя с баща ти. Той е информатор на ЦРУ.

Тя изкрещя:

— Ти си луд!

Той насочи пистолета към нея.

— Мълчи, ако искаш да живееш. Заведи ме при д-р Слейд.

Рейвън го поведе през множеството разклоняващи се коридори, като се отдалечаваха от кабинета на баща й. Докато преминаваха покрай лечебницата, долови стенанията на пациентите. В дъното на коридора един санитар буташе мъж в инвалидна количка, когато ги видя, се закова на място, сетне побягна. Количката се обърна. Болният скочи на крака.

Беше г-н Тедеску — той се затича срещу нея, с протегнати ръце, сякаш готов да я сграбчи.

— Умри, Рейвън! Трябва да умреш!

Зорба извика:

— Назад, старче. Не се пречкай.

Но Тедеску продължи да тича към тях.

Зорба стреля два пъти. От болничната престилка шурна кръв. Тедеску се строполи.

Мъжът с патерицата се появи иззад ъгъла и се наведе над тялото. Дрезгаво изръмжа:

— Тъпак! Това е той! Обади се от болницата да се срещнем тук.

Зорба се наведе и разгледа лицето.

— Не знаех. Никога не съм се срещал с Тедеску. Какво прави в Атинската лудница?

— Каза, че е заради момичето, което знаело плана и трябвало да бъде убито.

Клокочещ звук се процеди от устните на умиращия.

Мъжът с патериците се надвеси над тялото.

— Джейсън, прости на глупавия ми син. Какво искаш да направим?

— Операция Драконови зъби. Започнете я без мен.

— Нямаме плановете.

Тедеску извърна уморен поглед към момичето.

— Тя знае.

След секунда очите му изгаснаха и главата му се наклони настрани.

Онзи, който се бе нарекъл Зорба, изгледа Рейвън.

— Какво искаше да каже? Какво знаеш?

… мисли бързо, рейвън…

— Вероятно искаше да каже, че се знаем с него. В колежа, в Клуба за гръцки театър, той ми преподаваше актьорско майсторство. Дори не знаех, че е тук.

Мъжът я разтърси.

— Води ме при д-р Слейд.

— Не!

— Ще убия и теб, а сетне сам ще го открия.

Той опря горещата цев на пистолета в главата й. Опари я.

— Искаш да умреш за нищо?

— Не ми пука.

— Ако останеш с мен, ще живееш.

Тя се поколеба. Погледна към сгърченото тяло на пода. Бавно кимна. Заведе го до врата, на която стоеше табелка „Директор на клиника“. Той напъна дръжката на вратата, беше заключена. Стреля в ключалката и срита вратата.

Баща й стоеше зад бюрото с пистолет в едната ръка и с телефон в другата.

— Рейвън знае — изкрещя той в слушалката, — за терористичните планове на Тедеску за атака над Щатите, но неговите хора са тук…

— Затворете телефона и оставете пистолета, д-р Слейд! Или ще убия дъщеря ви.

— Тя нищо не знае.

— Но вие знаете. Кажете ни или ще я гледате как умира.

Баща й, все още със слушалка до лявото си ухо, погледна първо него, после нея.

— Прости ми, Рейвън.

И стреля в челото си. Окървавеният телефон падна на земята. Той се катурна през бюрото.

— Не, татко! Не! — изкрещя тя.

Опита се да се отскубне и да изтича към него, но Зорба я беше стиснал здраво.

— Късно е вече. Остави те сама да понесеш последствията.

Двама от маскираните мъже нахлуха в стаята. Дебелият изкрещя:

— Добре ли си, Алекси?

Оня с клечката за зъби го удари по рамото.

— Без имена!

… името му не е било Зорба, а Алекси…

— Няма значение — каза едноръкият. — 17Н не оставя свидетели.

Дебелакът изкрещя:

— Застреляй момичето.

— Не — процеди мъжът с патерицата. — Може би последните думи на Тедеску означават, че тя знае пророчествата. Вземете я с нас.

Алекси се обърна към един от мъжете.

— Къде е медицинската сестра?

Клечката за зъби се разшава през маската.

— Избяга през задната врата, преди да стигнем до нея. Колата й бе паркирана в уличката. Бързо изчезна.

Едноръкият попита:

— А с тази какво ще правим?

Куцият нареди:

— Използвай я за заложник, докато разбереш какво знае за операция Драконови зъби. После я убий. Сине, остави нашия знак!

Алекси отиде до бюрото и усука на фитил един лист хартия. Потопи го в кръвта на баща й, после, използвайки го като четка, написа на стената: Смърт на враговете на народа. С отривист жест го подписа — 17Н.

Какво каза баща й? Да запомни за 17Н и МЕК? Какво означават тези имена?

Алекси я задърпа по коридора, после зад ъгъла, по стъпалата надолу към изхода и към една черна кола. Мъжът с клечката за зъби седна зад волана.

— Защо помъкна момичето?

— За да разбера какво знае за пророчествата на Тедеску.

Куцият посочи към багажника с патерицата си.

— Вкарай я там.

— Няма място, татко — каза Алекси, — пълно е с оръжия.

Завърза очите й с някаква превръзка и я блъсна на задната седалка. Почувства тялото на дебелака до своето. После и Алекси влезе и тя остана затисната между двамата.

Колата изръмжа и потегли.

Рейвън затвори очи и се съсредоточи в дишането си. Вдишване. Издишване. Вдишване. Издишване. Помогни ми, сестричке! Никакъв отговор. Къде си, когато се нуждая от теб?

Алекси извика към шофьора:

— Мини по заобиколен маршрут.

Тя усети как колата зави, наклони се и зави отново.

Шофьорът каза:

— Някакъв минибус е зад нас.

— Давай напряко през алеята.

— Изчезна.

Чу се как колата леко се удари — сякаш в някакви кофи за боклук. Спряха. Този, когото Алекси нарече татко, я сръга с патерицата си и я издърпа от колата.

— Ако искаш да живееш, не се съпротивлявай.

Той провери превръзката на очите й. Рейвън чу вратите на колата да се хлопват, усети и леката въздушна струя, когато автомобилът мина покрай нея.

Повлякоха я през тротоар. Влязоха в сграда. Патерицата отброи двадесет и седем стъпала. Звук от отключване. Отвори се врата, после се затвори зад тях. Дръпнаха я по някакъв килим, минаха през друга врата и мъжът я избута навътре. Опита да се отскубне, но той я удари в стомаха. Падна назад и чу вратата да се затваря с трясък.

На какво се бе облегнала? Дрехи на закачалки. Килер. Теснотия. Тя издърпа превръзката. Няма прозорец. Няма светлина. Няма въздух. Не може да се диша. Не може да се мисли. Разпад. Не трябва да припада. Дръж се.

Тя изкрещя:

— Не мога да стоя тук!

Удар от юмрук по вратата:

— Тогава седни.

— Копеле!

— Внимавай как говориш с един гръцки патриот.

Сестричке, помисли си тя, имам нужда от теб сега.

… дишай бавно, Рейвън, едно вдишване, още едно, навътре и навън, както те беше учил татко, остани спокойна, не могат да те държат заключена завинаги, играй им по свирката, докато разбереш какви са плановете им, бива те да караш мъжете да правят това, което ти искаш…

Чу как се отваря и затваря някаква врата. Гласът на Алекси каза:

— Василий мисли, че са ни проследили.

Потропване с патерицата.

— Тогава по-добре да я убием още сега.

— Първо, ще си поиграя с нея, за да разбера какво знае.

— Не се опъвай, Алекси. Защо си мислиш, че можеш да контролираш тази жена?

— Помниш ли в Америка, когато богатата наследница Пати Хърст[1] се присъедини към похитителите си?

— Имаш предвид стокхолмския синдром[2]? Мислиш, че можеш да я накараш да се влюби в теб ли?

— Мога да опитам.

— Ами ако не се получи, Алекси?

— Тогава ще се отърва от нея. И бездруго това беше идеята на Тедеску.

— Само да беше още жив, за да ни каже плана си.

Тя заблъска по вратата на килера.

— Пуснете ме!

— Не й обръщай внимание. Концентрирай се върху бомбата в Пирея.

— Все още се притеснявам, татко. Със сигурност ще има жени и деца на терминала.

— На война като на война, винаги падат и непредвидени жертви. Тръгвай.

Стъпки. Външната врата се отваря. После се затваря. Кой точно е останал в стаята? Тя натисна дръжката. После се хвърли върху вратата.

— Пуснете ме!

Никакъв отговор.

Тя започна да се задъхва и легна назад върху дрехите.

Почукванията на патерицата се приближиха.

Сестричке, ами ако се опита да ме изнасили?

… ще го сритам от твое име в топките…

Ами ако ме измъчва?

… болката винаги те кара да се чувстваш истинска. най-лошото, което може да направи, е да те убие и всъщност ще ти помогне. всеки път, когато опитваше да се самоубиеш като мама, ти не успяваше, остави го той да го направи вместо теб. и тогава ще сме заедно отново, неразделни…

Звук от завъртащ се в ключалката ключ. Ослепителна светлина от открехнатата врата. Ръка, която я сграбчи за крака.

… лети, сестричке рейвън, лети…

Бележки

[1] На 4 февруари 1974 г. внучката на магната Уилям Хърст е отвлечена. Членове на радикална политическа група, СЛА, я държат затворена в килер в продължение на 57 дни, докато завърши „обучението й“ в революционните разбирания на похитителите й. Пати се присъединява към терористите и участва в поредица банкови обири, преди да бъде арестувана през 1976 г. — Бел.прев.

[2] Психологическо явление, при което пленен или отвлечен човек се привързва към похитителя си и изпитва симпатия към него. — Бел.прев.