Даниел Кийс
Пророчества от лудницата (14)

Единадесета глава

Алекси Коста се биеше срещу американски войници — чуваше писъците им, докато ги обезглавяваше. Внезапно те се превръщаха в жени и бебета…

Той се изправи изпотен в леглото. Преглътна мъчително. Глупав кошмар! Погледна часовника си. Почти седем. Рейвън вероятно все още спи в задната стая. Не я събуди, когато се прибра снощи, бе доволен, че не се е опитала да избяга.

Тихо почукване на входната врата го изненада. Кой би дошъл в тайната квартира, без преди това да се е обадил? Той дръпна чекмеджето на нощното шкафче и извади беретата си, 22 калибър.

— Кой е там?

Никакъв отговор. Държейки пистолета зад гърба си, Алекси внимателно пристъпи към вратата. Сгънат лист хартия се подаде изпод пролуката. Той дръпна рязко и отвори. Едно малко момченце се завъртя, готово да избяга, но той го хвана за ръката.

— Какво правиш тук?

— Жена дала на мене десет драхми да донеса хартия на тоз адрес — изхленчи момчето. — Никой не отваря. Тикам под врата.

— Как изглеждаше тя?

— Висока. Очи като въглен. Черна коса като корона. Мургава кожа. Хубава.

— Стой където си.

Той разтвори листа.

ОБАДИ СЕ НА НОМЕР 210-722-09-53 СПЕШНО

Бръкна в джоба си и извади монета от едно евро.

— Забрави, че си идвал тук.

Момченцето грабна монетата и се втурна надолу по стълбите.

Алекси влезе обратно, заключи вратата и се вгледа в съобщението. Никой друг освен членовете на 17Н не знаеше за тайната квартира. Ако полицията я беше открила, отдавна щяха да нахлуят. Повъртя в ръка телефона си. Разговорите могат да се проследяват. Но авторът на бележката бездруго знаеше местоположението му.

Бръкна в чекмеджето на бюрото си и извади един от мобилните телефони за еднократна употреба. Набра номера. След четири позвънявания, тъкмо когато смяташе да затвори, нежен глас прошепна:

— Радвам се, че се обади, Алекси.

— Коя си ти?

— Няма да говорим по телефона. Ще се срещнем.

— Да се срещна с непозната? Може да поискаш да ме убиеш.

Тих смях.

— Ако го исках, вече щеше да си мъртъв. Знам къде си.

— Къде искаш да се срещнем?

— След половин час, на Плака^[1], близо до таверната.

Професионално. Най-доброто място за уединение бе открито кафене, препълнено с туристи.

— Как ще те намеря?

— Аз ще те намеря. Ще се познаем взаимно. Не се обаждай повече на този номер. Ще изхвърля телефона, след като затворя.

Замаян, той се опита да си представи жените, с които беше спал. Твърде много бяха. Момчето каза, че била красива и висока. Черни очи и черна коса като корона. Скоро ще разбере. Затъкна пистолета на гърба си, под колана. Не че ще може да го използва в тълпата. Но пък защо да рискува?

Отиде до задната стая и почука.

— Пусни ме.

— Все още не, Рейвън. Имам работа за вършене.

— Не ме оставяй сама!

— Ще те пусна, когато се върна.

Мина през коридора и заключи вратата. После слезе в мазето и напусна през задния вход. Оглеждайки се наоколо, за да бъде сигурен, че никой не го наблюдава, той се качи на черния си мотор и даде газ по алеята.

 

 

Отне му петнадесет минути, за да стигне до Плака. Претъпкано, както обикновено. Сервитьорите се плъзгаха с таблите си между масите. Алекси се отправи към маса близо до таверната, както гласеше инструкцията.

Сервитьорът заразчиства масата.

— Искате ли менюто?

— Кафе и коняк.

В този момент две силни ръце го сграбчиха изотзад за рамената. Женският глас от телефона каза:

— Кафе и за двамата.

— Да, мадам.

Тя отпусна хватката и той се извърна. Утринното слънце зад нея освети силуета на висока стройна жена.

— Така имаш преимущество — каза той. — Ела и седни, за да видя кой организира тази интимна среща.

Смехът й бе гърлен. Тя пристъпи настрани и се обърна към него. Точно както я беше описало момчето — навита като корона плитка, тъмни очи и мургава кожа. И никакъв грим. Около четиридесетте, но все още прекрасна. Слънцето се отразяваше в златния полумесец, висящ на златна верижка на гърдите й.

Тя бързо го прибра между гърдите си и сложи чантата си на масата. Тежко изтракване. Пистолет? Тя избра това претъпкано място. Не би го използвала тук. Жената събра дланите си и той забеляза, че ноктите на дългите й пръсти са без маникюр. Палецът и показалецът на дясната й ръка бяха мазолести.

— Значи отново се срещнахме — каза тя.

— Отново? Не си спом…

Сервитьорът донесе кафето и бутилка коняк.

— Да налея ли коняк на госпожата?

Тя си сложи ръката върху чашата.

— За мен не.

— И така — каза той, щом сервитьорът се отдалечи, — ще ми кажеш ли как ме откри и как ме разпозна в тълпата? Или възнамеряваш да останеш загадъчна?

Тя отпи от кафето и го погледна над ръба на чашата си.

— Няма проблем. Видях лицето ти в Атинската психиатрия, когато си свали превръзките и сложи маската, преди да отвлечеш Рейвън.

Той затаи дъх. Ето къде е виждал лицето й. През прозореца на стационара.

— Сестра Фей Сойер?

— Всъщност майор Фатима Саид.

— Майор?

— От Муджахидин ал Халк. Свещената народна армия за освобождение. Някои ни наричат МЕК.

— Чувал съм за МЕК. Държавният департамент на САЩ ви обяви за терористична организация през… кога беше?

— 1997. Доста време, след като сложиха 17Н в този списък. Нашите организации много си приличат.

— Но вие сте ислямисти. Ние сме православни християни.

— И двете религии почитат общия ни праотец Авраам. И двете организации са марксистко-ленински.

Той се прегърби в стола си.

— Как ме откри?

— Може би забравяш. Твоите хора не ме хванаха след престрелката. Избягах, но вместо да изчезна, аз ви проследих.

— Мислех, че си медицинска сестра.

— Знаехме, както и вие, че д-р Слейд беше информатор на ЦРУ.

— Каква е целта ти тук?

— Същата, каквато е и на твоите хора. Заедно правим онова, което мъчениците на Осама направиха на 11 септември.

Навеждайки се към него, каза:

— Вашият другар Джейсън Тедеску се свърза с нашия лидер, за да осъществи съюз между МЕК и 17Н за провеждането на операция Драконови зъби.

— Не разбирам. Ние сме малка организация. Вие сте една цяла армия, добре въоръжена. Четири хиляди? Пет хиляди?

— Няма значение. Много добре знаем, че президентът Буш няма да бъде възпрян от Организацията на обединените нации. Ако Америка нападне Ирак, американските въздушни сили със сигурност ще бомбардират нашата база в Ашраф. Трябва да ги ударим първи.

 

 

Тя бе сериозна и убедителна, при това дяволски привлекателна. Немигащи очи на кобра и хипнотичен глас. Вероятно може да накара всеки да направи това, което пожелае. Той си представи как я прегръща, но си спомни силата на пръстите й върху раменете му отзад, и пропъди тази мисъл.

— Какво искаш от нас?

— Джейсън Тедеску ни предостави информация, че преди много години той е основал тайни отряди в различни американски градове. Разказа ни за операция Драконови зъби.

Алекси вдигна чашата до устните си и промълви:

— Кога е било това?

— На конгреса, малко преди да го застреляш, той изпрати втори имейл на нашия генерал Хасан с предложение за съюз.

— И защо да се нуждаем от МЕК? Ако е вярно, че имаме тайни отряди, които той е основал в Америка.

— Проблемът е — прошепна тя, — че неговите отряди са съставени от стари мъже, вероятно вече грохнали. Жалко, ако умрат, без да са изпълнили мисията си.

— Какво предлагат твоите хора?

— Вие знаете градовете, но не и точните цели. Ние имаме оръжието, но нашите отряди от Хизбула в Щатите са под постоянно наблюдение. С вашите отряди и нашето оръжие ще можем да нанесем масивен удар.

Беше наистина дяволски сериозна.

— И така ти предлагаш…?

— Разведряване на отношенията. Държавният департамент на САЩ ни обяви за терористична организация, спряха всичките ни пари, идващи от нашия „Канадски благотворителен фонд за гладуващи мюсюлмански деца“. Имаме оръжие, скрито в Ашраф.

— Какво е оръжието?

— Първо ще трябва да ни платите петдесет хиляди долара.

— Ние не разполагаме с такива суми. Казах ти, нашата организация е малка.

— Но дръзка. Откраднете от някоя банка, която търгува с Америка. Когато имате парите, донеси ги на куриера, който ще ти даде оръжието.

— Къде ще направим размяната?

— На мемориала на студентите от Държавния университет в Кент, убити от националната гвардия на Охайо^[2].

— Много символично. Но как ще се свържа с куриера?

— Ще отидеш до „Дафодил Хил“ и ще поставиш обърната чаша с незапалена свещ върху мемориала. После ще сложиш камъче върху нея. Нашият куриер ще се приближи и ще каже: „Зъби“, а ти ще отговориш: „Драконови“.

Тъпо е да се използва името на операцията. Той сви рамене.

— Даваш й парите. Тя ти предава пратката.

— Ще представя твоето предложение на моите хора. Как ще се свържа с теб?

— Аз ще ти се обадя. Трябва да получа отговор преди нападението на Америка над Ирак. След това ще бъде много по-трудно. Още едно нещо. Обработи ли вече Рейвън?

— Пречупвам я към нашия начин на мислене.

— Стокхолмска обработка?

Той се усмихна.

— Рейвън сега мрази Америка колкото нас.

— С нея никога не можеш да бъдеш напълно сигурен. В клиниката се грижих за нея по време на шизофреничните й кризи. Самонараняване, страх от самота, суицидност, фобии от височини и огън. Може да мислиш, че си промил мозъка й, но постхипнотичното внушение на д-р Слейд със сигурност блокира посланието на Тедеску.

— Била си там. Какво разбра?

— Тедеску я накара да рецитира по памет. Нещо като гатанка.

— Баща ми каза, че другарят ни Тедеску винаги е смятал себе си за пророк, като Нострадамус.

— С тази разлика, че Тедеску не предсказваше бъдещето — каза тя. — Той го създаваше.

Звучеше разумно.

— Но Нострадамус е писал своите пророчества в неясни четиристишия, защото се е страхувал от инквизицията. Защо и Тедеску го е правил?

— Опасявал се от ЦРУ. Преди да умре, чух само две изречения, които Рейвън издекламира.

Безликата богиня охранява

бъдещето от ветровитата кула.

И с истинска ненавист

на всеки тя плътта раздира.

— Говорят ли ти нещо тези стихове?

— Нищо.

— Значи са гатанки, които трябва да се разтълкуват. Опитай се да изкопчиш от нея и останалото. Ако не успееш, ще я заведа до Ашраф. Докато помагах на д-р Слейд в работата му, се научих да се оправям с мозъци като нейния. Нека малко да постои при нас и ще разбера дали наистина се е присъединила към каузата ви.

— Ще го обсъдя с моите другари и ще ти се обадя.

Докато Фатима се изправяше, верижката с полумесеца се измъкна измежду големите й гърди. Тя си проправи път между претъпканите маси и помаха за такси.

Дали да не я последва? Не, няма смисъл. Тя се беше свързала с него. Но едно нещо го притесняваше. Беше чул, че МЕК не са само ислямистко-марксистка организация, но и култ, ръководен от жени мегаломани. Ще остави майор Фатима да раздава картите, но ще наблюдава много внимателно как държи тестето с тези загрубели ръце.

Плати сметката и отиде до задната уличка, където беше паркирал. Докато тръгваше, се огледа внимателно. Май излишно — тя вече знаеше къде се намира тайната квартира.

Фатима бе казала, че пациенти като Рейвън не могат да понасят самотата. Самонаранявания и самоубийства. Ами ако тя не беше изцяло под негов контрол? Ами ако не беше достатъчно сръчен и не успее да извлече от нея остатъка от пророчествата на Тедеску?

В този случай ще я изпрати до Ашраф, според препоръката на Фатима. Нека МЕК да се оправят с нея по начина, по който Хизбула, Хамас и Ал Кайда се оправят със своите безмозъчни атентатори мъченици.