Даниел Кийс
Пророчества от лудницата (45)

Четиридесет и втора глава

Самолетът се приземи плавно. Шерифът слезе с Рейвън по стълбите и я бутна в една от колите за багаж.

— Внимавай с тази — каза той на възрастния човек, който караше колата. — Като дива котка е. Ако започне да крещи, ще ти трябват тапи за уши.

Тя не се съпротиви, когато възрастният мъж я накара да слезе от колата и я поведе по стълби до врата с надпис: САМО ЗА ПЕРСОНАЛА НА ЛЕТИЩЕТО. Изблъска я в салона за заминаващи пътници. Летище „Хеленикон“ беше претъпкано и миришеше на застоял въздух и пот.

… добре, движи се бързо, рейвън. не можем да оставим този дърт смотаняк да ни заведе до летищната охрана за разпит…

Какво да направя?

… използвай мозъка и тялото си…

Усети жилестата ръка на стареца върху рамото си. Тя се обърна към него и го удари в лицето.

— Махни си ръцете от мен, разгонен дъртак! Как смееш да ме опипваш!

Рейвън се обърна към тълпата.

— Вкара си ръката под полата ми. Моля ви, помогнете ми! Спрете го!

Хората наобиколиха стреснатия охранител. Мъжете започнаха да размахват юмруци в лицето му. Жените го заблъскаха с чанти и чадъри. Един човек в инвалидна количка го ръгна с бастун. Охранителят изпъна ръце напред, за да се защити.

Хлипайки в кърпичката си, тя се измъкна и се сля с чакащите пътници в салона за заминаващи. Нямаше представа какво да прави оттук нататък.

Шофьорът на една количка за пътници й направи знак да се качи. Движенията му бяха много напористи. Тя побягна към една група пътници, които се бяха отправили към гишетата за билети. Добре, мислѝ бързо. Накъде? Мина покрай гишетата. Имаше полети до Атланта, Нюарк, Филаделфия. Къде искаше да отиде?

… у нас, в уейбридж, тъпачке…

Близо до билетния център видя млад мъж, който държеше табела с надпис: ГРУПА ЗА ДРЕВНОГРЪЦКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ, ЛЕТЯЩА ЗА КЪЛЪМБЪС, ОХАЙО. СБИРКА ТУК. Групичка от хора, влачещи куфари, се събираха около него. Един от тях й се стори познат. Беше виждала тази къса брадичка из коридорите на университета „Уейбридж“.

Екранът на таблото премигна: ПОЛЕТ 241. АТИНА ДО КЪЛЪМБЪС, ОХАЙО. НАВРЕМЕ.

С този полет ще кацне много по-близо до дома си, отколкото с някой от останалите, а после може да пътува на стоп до Уейбридж. Тя застана на края на опашката.

Внезапно една блондинка с кървавочервено червило, платнена чанта в едната ръка, с другата дърпаща куфар на колелца, пререди опашката.

— Хей — извика един мъж — върни се в края.

Една жена изкрещя:

— Внимавай с детето ми!

Мъжът с тънката брадичка се опита да я спре, но тя му заби един лакът и се намести в първото свободно гише.

Плесна паспорта си с кредитната карта върху гишето.

— Туристическа класа до Кълъмбъс, Охайо.

Служителят се вгледа в разгневените пътници на опашката, сетне вдигна рамене. Вкара данните в компютъра и й подаде билета.

— Имате ли някакъв багаж за чекиране?

— За да го загубите в това проклето гръцко летище? Не, по дяволите. Ще го взема като ръчен.

Тя пъхна документите в чантата.

— Госпожо — извика някакъв мъж, — голяма тарикатка сте.

Без да му обръща внимание, жената закачи дамската си чантичка върху дръжката на куфара и му показа среден пръст. Хвана платнената чанта и продължи към лентата за сканиране на багажа.

… стигни до детекторите за метал преди нея…

Поколеба се, но после й стана ясно. Изпреварвайки кучката, тя бързо премина през детектора. Жената сложи на подвижната лента платнената си чанта и куфара, върху чиято дръжка висеше дамската чантичка. Алармата прозвуча. Охранителят я претърси с ръчния си детектор. Тя свали златната си огърлица и я сложи в пластмасовата табла. Премина отново през детектора, но алармата се включи за втори път. Тя изпсува служителя, детектора и Гърция, докато чакаше за още една проверка. Всички я гледаха.

… грабни проклетата й чантичка…

Рейвън се подвоуми, но грабна чантичката, закачена на хромираната дръжка на куфара и я пусна в своята чанта. Изглежда, че никой не забеляза. Тя закрачи спокойно към дамската тоалетна и влезе в една от кабинките.

Скъпо изглеждащата чанта „Бъркин“^[1] вероятно струваше не по-малко от десет хиляди долара. Алекси беше прав за богатите американки, които пилееха пари, докато бедните хора от третия свят просеха за храна. Момичето измъкна паспорта, пътническите чекове и кредитните карти и ги пъхна в своята чанта. Натика луксозната чантичка зад тоалетното казанче и бавно излезе. Докато крачеше небрежно из пътническия терминал, тя бръкна в чантата си, за да се запознае с новата си самоличност.

Шофьорска книжка на името на Марша Удс, ул. Стейт 3470, Кълъмбъс, Охайо. Билетът бе за авиокомпания „Хелас“, полет 241, изход „С-4“. Погледна таблото за пристигащи и заминаващи полети. ИЗЛИТАНЕ СЛЕД 10 МИНУТИ.

Докато вървеше към изхода за самолета, й се стори, че зърна Алекси. Наистина ли беше той? Той видя ли я? Дали не трябва да отиде при него?

… спомни си последните думи на клечката в пирея…

Тя се обърна и застана на опашката пред изхода. Служителят погледна билета й.

— Добре дошла на борда, г-жо Удс. Нямате ли ръчен багаж?

— Чекирах всичко, освен тази чанта.

Докато влизаше, тя се обърна. Алекси се вгледа в нея, после в номера на полета над изхода. О, господи. Беше му ясно за къде пътува.

Той й помаха, но на лицето му нямаше усмивка.