Даниел Кийс
Пророчества от лудницата (31)

Двадесет и осма глава

Атина

Беше късно през нощта, когато минаха покрай табелите ЗАТВОРЕНО, блокиращи двете вити стълбища към Националната библиотека „Валианиос“.

— Ами това е — каза Тия. — Да си ходим.

Тя положи глава на рамото му:

— Твоята стая или моята?

— Карай към паркинга зад сградата.

— Не видя ли табелата?

— Не предполагах, че ще излезем такива късметлии — каза той.

— Късметлии ли? Затворено означава заключено.

Той постави пръст на устните й.

— Нито една ключалка досега не ме е спряла да мина през някоя врата. Да вървим.

Гъркинята подкара колата и обиколи целия комплекс, състоящ се от три сгради.

— В тази сграда е университетът. В другата е академията. Читалнята на библиотеката е сградата в средата.

Тия спря на паркинга зад библиотеката.

— Това е задният вход — каза тя.

— Откъде знаеш?

— Водила съм разследване тук.

Франк преметна на рамо раницата си.

— Вземи фенерчето си.

Тя бръкна в жабката и порови, докато успее да го открие, светна го за миг и го изгаси.

Дуган извади малък пластмасов несесер от раницата.

— Какво е това?

— Обирджийски шперцове.

Доближиха вратата. Той пъхна две метални пластинки в ключалката и ги натисна няколко пъти наляво и надясно.

— Проклетата ключалка е много здрава.

— Нека аз да опитам.

Той се усмихна и й подаде шперца.

Момичето отклони ръката му и бръкна в чантата си. Чу се подрънкващият звук на връзка ключове. Тя избра един и го вкара в ключалката. Вратата щракна. Тия светна с фенерчето.

— След теб, Зъболекар.

— Откъде, по дяволите, имаш ключ?

— Много просто. Както ти казах, правила съм разследвания тук за антитерористичния отдел. Баща ми направи ключа.

— Не можа ли да ми кажеш?

— Не ме попита.

— А случайно да знаеш къде се помещава каталогът?

Тя шеговито постави фенерчето под брадичката си, и направи страшна физиономия.

— Следвай ме.

Отвори една странична врата, щракна осветлението. Плисна флуоресцентна светлина.

— По-добре изгаси. Някой може да забележи светлината — каза той.

— Тук няма прозорци, защото слънчевата светлина може да повреди ръкописите.

Той посочи към купищата документи, които стигаха едва ли не до тавана.

— Ще ни отнеме цяла вечност да намерим ръкописите на Тедеску из тези рафтове.

— Не ни трябва да се ровим там.

— Къде тогава?

— Салинас ти е казала, че е изпратила документите тук, когато Тедеску е бил още на конференцията. Съмнявам се, че библиотекарят от архива е имал време да ги отвори. Нека най-напред да прегледаме купчината с новопристигнали ръкописи. — Тя вдигна един тънък пакет. — Адрес на подателя: Джейсън Тедеску, Университет „Уейбридж“, Уейбридж, Охайо.

Дуган й изпрати въздушна целувка.

— А може ли някъде да се копира?

— Няма проблем. Тук има копирна машина, която често използвах. Ела с мен.

Копираха листовете на светлината на фенерчето. Пет минути по-късно той прибра ръкописа обратно в пакета.

— Въобще не ми харесва, че 17Н ще имат достъп до този ръкопис…

— Имам идея — каза Тия, като посегна към ръкописа. Върнаха се в стаята с архива и тя подхвърли пакета зад един от препълнените с книжа рафтове.

— Библиотекарят вероятно нехайно е изпуснал пакета там, след като го е получил.

Той я целуна по бузата.

— Чудесно! Дай сега да видим проклетите му пророчества.

МАНИФЕСТ

Аз, Джейсън Тедеску, чрез този документ посмъртно признавам, че замислих операция „Драконови зъби“. На 17 ноември 1973 г. бях ранен на територията на Атинския политехнически университет по време на студентски бунт срещу полковник Пападопулос и неговата фашистка хунта.

На този ден много гръцки студенти бяха убити заради опита на ЦРУ за смяна на управлението. Бях изпратен в Съединените щати да се лекувам, но останах там, за да се подготвя за моята докторска степен по древногръцка литература. През това време посветих всичките си отпуски на създаване на гръцки тайни отряди из цяла Америка. Координирах създаването на 17Н заедно с моя другар Мирон Коста. Поемам цялата отговорност за екзекуцията на началника на атинския офис на ЦРУ през 1975 г. и последвалите нападения над гръцки и американски представители на властта.

Моля се да доживея задействането на тайните отряди, които основах в капиталистическите щати на Америка. Атаките срещу три от най-големите им центрове най-вероятно ще доведат до смъртта на стотици хиляди невинни жертви. В непредвидимостта на войната това е неизбежно.

В първата част на моята ЕНИГМА, „КЪДЕ“, се разкриват градовете и целите. Втората част, „КАКВО“, обяснява за оръжието и източника му. Третата част, „КАК“, описва моя изкусен начин за разпространението му.

С този документ упълномощавам изпълнителката на завещанието ми по собствена преценка да дари това кодирано пророчество на гръцките архиви, за да могат след смъртта ми учените, занимаващи се с древногръцка литература да разкрият брилянтната стратегия на гениалния Джейсън Тедеску, на когото отказаха титлата „професор“.

Тя взе следващата страница от ръкописа.

— Нека го прочета на глас. Може да помогне.

КЪДЕ

Безликата богиня охранява бъдещето

от ветровитата кула.

И с истинска ненавист

на всеки тя плътта раздира.

Избягалият човекобик

под потъналата стена спира.

СМЪРТНОТО НАКАЗАНИЕ

ОТ ПЕТОЛИСТНОТО ЦВЕТЕ ЕКСПЛОДИРА.

— Ох, по дяволите! — каза той. — Кучият му син е скрил идеите си зад гатанки.

Тя го погледна.

— Какво мислиш, че означават тези, както ги наричаш, гатанки?

— Откъде мога да знам?

— Експертите анализатори от разузнаването не се ли занимават и с ребуси?

— Да дешифрираме и анализираме информацията по международните канали е доста различно от разгадаването на гатанки. Давай, чети и останалото.

Тия обърна на следващата страница.

— Другите са празни.

— Но в манифеста се споменават три части: къде, какво и как.

Тя огледа по-подробно ръкописа.

— Другите две липсват. Явно някой ги е премахнал.

— Може и да е Салинас, онази откачалка, която ме халоса с бюста на Зевс. Много е възможно да са я пребили до смърт в онзи протест. Тедеску се е предоверил на нейната преценка при изпращането на ръкописа тук.

— Но защо е изпратила само първата част?

— Тя го е боготворяла — отговори той. — Наричала го е оракул. Най-вероятно е възприемала себе си като неговата висша жрица, която е защитила завещанието му, като го е разтълкувала сама. Може би е намерила друг начин да прехвърли останалите части тук.

— Добре, нека разгледаме четиристишието, което имаме. — Той се загледа в страницата. — Тедеску е бил бездарен поет, но явно е смятал себе си за оракул. Първото изречение ни насочва към древногръцките митове. По време на лекциите си той е подхвърлял някакви фрази на студентите, които е трябвало да ги запомнят за изпитите си при него. Навярно ги е преработвал във формата на пророчески указания.

Тя чукна с пръст по листа.

— Значи и 17Н, и МЕК са наясно, че може би Рейвън знае значенията им. Но тя не знае, че ги знае. Ако са я отвели в Ашраф, ще я измъчват и ще ги научат.

Той взе ръкописа.

— Тя е при тях, но ние имаме това. Има само един проблем — в тези писаници не виждам никакъв смисъл.

Тия прекара пръст по страницата.

— Първо трябва да открием и да разберем значението на всяка метафора и на всяка отпратка към класическата литература. Нека да му отдадем дължимото като класически филолог. Вероятно има няколко смислови пласта. Да пробием под венците, Зъболекарю.

— Ти вероятно си изучавала древногръцка история и митология. Тогава това е твоя работа.

Тя посочи първите две изречения.

Безликата богиня охранява бъдещето

от ветровитата кула.

И с истинска ненавист

на всеки тя плътта раздира.

Намръщи се.

— Никога не съм чувала за безлика богиня.

— Ами това за ветровитата кула?

— Главата ми е празна, като камбана.

— Не става въпрос за камбанария.

— Добре, аналитико. Да продължим с останалото. Избягалият човекобик под потъналата стена спира. Глава на бик, тяло на човек — Минотавърът!

— Но какво означава?

— Слушай и се учи, г-н Анализатор. Посейдон подарил на Минос един бял бик. Съпругата му, царицата, правила любов с бика, от което се родил мъж с бича глава. Царят скрил Минотавъра в един лабиринт. Впрочем, къде би могло да има лабиринт в Америка?

— Знам няколко. Лабиринтът „Олкът Сентър“ в Уитън, Илинойс, „Обществото на лабиринта“ в Кънектикът, лабиринтът в катедралата „Грейс“, Сан Франциско. Но има стотици други. В гатанката може да се говори за всеки от тях. Докъде ще стигнем така?

Тя поклати глава.

— Тези лабиринти вероятно са надземни. А в случая навярно става дума за нещо, което се намира по-надълбоко.

— По-надълбоко… Някаква плетеница под земята… Подземни електропроводи? Кабели? Отходни канали? Животински дупки? Змийски дупки? Подземни потоци?

Той се плесна по челото.

— Я чакай! Подземен! Точно както английската подземна железница и нюйоркското метро представляват лабиринти от релси.

— Мисля, че има логика. Дано си на прав път. Но как да определим с точност кои ще са мишените?

— На някои места, където влакът излиза над земята има издигнати насипи.

Тя отново поклати глава.

— Те са до стените. Не под тях.

Дуган задъвка устната си.

— Метро… Метро… Чакай. Една от нюйоркските метростанции съдържа думата стена^[1] в името си — Уолстрийт. И като се замисля, точно там, пред Нюйоркската фондова борса, има статуя на бик. Втората мишена — изворът на властта за капиталистите.

— Значи лабиринтът на човекобика е мишена номер две — каза тя. — Нюйоркската фондова борса. Но все още трябва да открием мишени едно и три, изпълнителите и оръжието.

— И как е запланувал да го използват неговите бойци?

— Персоналът по поддръжката на библиотеката скоро ще дойде на работа — отбеляза тя. — Нека да поработим над това вкъщи.

Събраха страниците и бързо се изнесоха към паркинга. По обратния път за общежитието той попита:

— В твоя апартамент или моя?

— В моя осветлението е по-силно.

Докато вървяха в коридора той се вгледа в лицето й, преди осветлението да изгасне и да изчезне леко разкривената й усмивка.

— В тъмното ти си богинята без лице.

— Не ми харесва този комплимент.

— И щом си Артемида Ловджийката, мога да потвърдя факта, че след като убиеш, на всеки плътта раздираш.

Тя мина покрай него и включи лампите.

— Копеле. Тази вечер ще спиш в стаята си. Сам.