Даниел Кийс
Пророчества от лудницата (10)

Седма глава

Атина

Когато вратата на килера отново се отвори, Рейвън видя чиния с риба и картофи, сложена на масата. Стомахът й жалостиво просвири.

Мъжът, когото наричаха Алекси, бе все така с черната си ски маска. Сложи един стол за нея.

— Сядай. Яж.

— Как така сега си мил към мен? Да не би това да е последната ми вечеря?

— От теб зависи.

… разбери каква игра играе, Рейвън. ти си тази, която може да врътка мъжете…

— Каквито и причини да имаш за моето отвличане, искам да знаеш, че винаги се възхищавам на силните мъже, които се борят срещу тиранията.

— Точно това искам да чуя.

Тя се нахвърли на рибата, едва успяваше да отделя костите.

— Какви други неща искаш да чуеш?

— Например, какво ще направиш, ако те изнасиля?

— На пълен стомах? Вероятно ще те оповръщам целия, както направих с баща ти.

Смехът му беше дълбок.

Трябваше да продължи да си играе с него.

— Имаш секси смях, но няма нужда да ме изнасилваш. Ще направя каквото кажеш.

— Това как те кара да се чувстваш?

— Няма да знам, докато не видя лицето ти.

— Ще махна маската, когато започна да ти вярвам.

— Аз съм твоя заложница. Как бих могла да ти навредя?

— Не мисли за себе си като за заложница. По-скоро си някой, който може да помогне на онеправданите, които страдат заради американските капиталисти. А те смучат парите на нашата държава, точно както вампирите изсмукват бедните си жертви.

Тя се замисли.

— Значи ти си комунист.

— Марксист-ленинист. Ние вярваме, че властта трябва да е в ръцете на народа. Не в паразитиращите издънки на богатите. Америка е зла империя.

Забеляза как той внимателно я наблюдава.

… недей да му противоречиш…

— В днешно време — продължи запалено, — дори нашите държавни служители са под контрола на американското ЦРУ. Да не говорим и как огромно количество информация не се публикува във вашите вестници, понеже им влияят промиващите мозъка рекламодатели.

— Промиващи мозъка? Искам да науча още.

— Вашето ЦРУ подкрепи фашистката хунта на тиранина полковник Пападопулос. Хунтата бе по-лоша дори и от нацистите. Полковникът управляваше народа си с железен юмрук. Преследваше дисидентите. На 17 ноември 1973 година неговите танкове нападнаха мирно протестиращи студенти пред Атинския политехнически университет — избиха тридесет от състудентите на баща ми, в това число и неговата любима жена. Баща ми и най-добрият му приятел бяха сред осемстотинте ранени.

— Баща ти? Онзи, който куца?

— Има изкуствен крак. Преди беше състезател по маратон. Твоята страна е виновна.

— Наистина не разбирам.

— Тук ще разбереш някои истини.

Животът й зависеше от това да схване неговата омраза към американците.

— Слушам те.

— Когато на следващата година хунтата на полковника падна от власт, баща ми и неговият приятел Джейсън Тедеску основаха 17Н — в памет на клането от седемнадесети ноември.

Тези думи. 17 Ноември, 17Н. Нещо, за което Тедеску каза, че се отнасяло само за тях и МЕК. Халюцинация ли беше това?

— Каква връзка има баща ми с всичко това? Той не беше политически ангажиран. Работеше като психиатър.

— Той лекуваше нашите американски и гръцки симпатизанти. Всъщност баща ти беше къртица на ЦРУ.

— Шпионин? Не е възможно. Щеше да ми каже. Той ме обичаше.

— Така ли мислиш? Тогава как ще си обясниш, че те затвори в приют за душевноболни?

Тя отвори уста, занемяла от шокиращия въпрос. Взираше се в него през замъглените си от сълзи очи.

— Ще ти кажа защо — меко каза той, като галеше косата й. — Защото Америка кара хора като него да се обърнат против собствените си деца, праща синове и дъщери да умират във войни срещу невинни хора по света. Когато се научиш да виждаш през капиталистическите лъжи, ще се почувстваш като преродена.

… престори се на заинтересувана…

— Научи ме.

Гласът му омекна.

— Рейвън, ти си не само красива, но и умна.

Той издърпа маската от лицето си. Тя видя — красиво, строго мъжко лице, с плътни черни вежди и тъмни, пронизващи очи. Дали фактът, че я остави да го види без маска означава нещо? Отмяна или изпълнение на смъртната присъда?

— Ще ме убиеш ли?

— Не.

Дали той чува колко силно бие сърцето й?

— Ще ме изнасилиш ли?

— Не. Ще разкъсам черната пелена пред очите ти, за да можеш да видиш лъжата, в която живееш.

— Готова съм.

— Това е достатъчно за днес.

Рейвън се изправи и тръгна към килера си. Мъжът я спря.

— Има една празна стая с малък прозорец, в която можеш да спиш. Ще сложа и матрак, за да ти е по-удобно.

Тя погали ръката му.

— Оценявам добрината ти.

Когато Алекси излезе от кухнята, тя си помисли дали да не се втурне към входната врата. Май по-добре да не го прави. Със сигурност би чул завъртането на бравата. Трябва да го накара да я пожелае. Прецени, че ще му достави удоволствие, ако почисти масата и измие чиниите. Връщайки се с матрака, той се усмихна, като я видя до мивката.

— Имаш ли някаква постоянна работа? — попита тя.

— Туристически гид съм. Разхождам групи от тъпи туристи през руините и им разказвам истории за нашата златна ера.

— Каза, че си учил английски в Америка. Как така?

— Бях студент на разменни начала в Детройт за три години.

— Ами тогава Америка не е чак толкова лоша, щом млади хора от различни държави могат да отидат там и да учат.

Той хвърли матрака на пода.

— Тъпачка! Америка действа така, че да заблуди останалата част от света за истинските си намерения — господство чрез разпространение на упадъчните си идеи.

Той я хвана за раменете и я блъсна обратно в килера.

— Нали каза, че мога да спя в стая с прозорец?

— Когато си готова да видиш светлината.

В реакцията му имаше абсурдна логика, но по-добре да не го провокира отново.

— Съжалявам. Казах го просто така. Дай ми още един шанс.

Той затръшна вратата и я заключи.

— Ще видим.

За да оцелее трябва да го накара да мисли за нея не само с политически подбуди. Трябва да го накара да я пожелае. Ще започне отначало утре сутринта. А сега да впише деня по кожата си. Докато прокарваше седмата линия по ръката си, прехапа език, за да не изкрещи. Благодареше на Бога за болката.