Даниел Кийс
Пророчества от лудницата (25)

Двадесет и втора глава

Докато влизаше в Международния пътнически терминал, Артемида не направи опит да намали.

— Ще паркирам тук, Дуган. До фериботната рампа ще отидем пеша.

Чуха експлозията и видяха огъня. Включиха се сирени. Хора се събираха около терминала, но полицията ги изтласкваше назад. Голяма тълпа панически се насочи от терминала към доковете.

Артемида си запробива път през хората.

— Къде, по дяволите, отиваш? — изкрещя той.

— Атентатът е извършен.

Видя как светлосин микробус мина криволичещ покрай тях, качи се на тротоара, после пак слезе на пътя. Някой от участниците в атентата? Или изплашен свидетел?

На паркинга до терминала съзря човек, обхванат от пламъци, проснат на земята с изгорели дрехи. Кожата му беше покрита с нещо, което приличаше на катран.

Близо до тях закова един черен седан. Едър мъж, с черна превръзка на дясното си око, излезе от седана и направи знак на полицая да го пусне да премине. Франк разпозна капитан Хектор Елиаде, който изпращаше новините за 17Н.

Полицаите разтвориха загражденията, за да му направят място. Докато капитанът вървеше към тялото, една линейка с пусната сирена и бляскащи светлини даде на заден ход. Медиците извадиха носилка от страничната врата и затичаха към пострадалия.

Капитан Елиаде изкрещя:

— Не го докосвайте! Искам да видя дали може да говори!

Той коленичи до тялото.

— Ако ме чуваш, мръдни крака си.

Гъргорещ звук излезе от устата на мъжа. Кракът му трепна.

Тръпки полазиха Дуган, докато наблюдаваше сцената. Сега не е време за съпричастност с терористи бомбаджии.

След минута-две Елиаде позволи на медиците да вдигнат обгорения мъж. Те го положиха на носилката и я избутаха до задната част на линейката. Плъзнаха го вътре, затръшваха вратите и потеглиха с пусната сирена.

Трябваше да се свърже с Харон. Може би той знае какво се случва. Като се отдалечи от тълпата, той извади мобилния си телефон и набра номера.

Чу се колеблив глас.

— Да?

— Харон?

— Кой се обажда?

— Зъболекар.

Описа му какво се бе случило.

— Не искаме нашата врана да отлети от Гърция. Ако успее да се върне в Щатите, ще бъде почти невъзможно да я екстрадираме обратно в Атина — заключи Харон.

— Насилствена екстрадиция?^[1]

— Не знам за какво говориш. Но ще ни трябва много време, за да минем по обичайните канали със съдия, причастен към психиатричните заведения. Открий я. Спри я. Ако не успееш да изкопчиш от нея съобщението на Тедеску, предай я на Елиаде. Той е специалист по разпитите. Направи всичко възможно, за да я задържиш в Атина.

Харон изключи.

Когато се обърна, видя, че Елиаде го наблюдава с лявото си око, сетне го посочи на един от полицаите.

Полицаят размаха палка.

— Стой!

— Просто минавах оттук — каза той.

Полицаят заби палката в корема му.

— Ръцете зад гърба!

Огледа се за Артемида. Нямаше я. Беше успяла да изчезне и да избегне ареста. Може би наистина беше двоен агент. Ченгето му сложи белезници и го натика в арестантския микробус. Елиаде се качи в черния седан и махна на шофьора си да потегля. Микробусът ги последва.

Какво, по дяволите, трябваше да направи сега? Да се съпротивлява? Да се подчини? Да се разкрие? Не изпадай в паника. Освободи съзнанието си. Никога преди не бяха го заплашвали мъчения. Защото той беше анализатор, а не действащ агент.

Трябваше да си приготви една ампула с цианид.