Даниел Кийс
Пророчества от лудницата (44)

Четиридесет и първа глава

Атина

Мобилният телефон на Алекси звънна. Той изрита одеялото и посегна към апарата.

— Да?

— Тук е Медицинска сестра. Рейвън избяга от Ашраф.

Той седна в края на леглото.

— Как?

— Къртица в нашите кадри й е помогнал.

— Ами посланието на Тедеску?

— Мислех, че разполагам с още време.

Какво да каже? Той все още се разкайваше, задето бе позволил да го разделят с Рейвън.

— За къде мислиш, че е тръгнала?

— Връща се в Атина със самолет. Пресрещни я на летище „Хеленикон“, преди да са я отвели. Ако не успееш да попречиш на предаването й на капитан Елиаде, тогава намери начин да замлъкне.

— А какво става с пратката?

— След като се оправиш с момичето, хвани самолет за Охайо. Куриерът ще те чака на студентския мемориал в университета „Кент“. След като дадеш парите, ще ти дадат пакета.

Фатима затвори и Алекси започна да набира някакъв номер. Но изведнъж спря. Сетне започна отново. Накрая злостно удари телефона в земята. Трябва лично да каже на баща си.

Ръцете му се потяха върху дръжките на харлито, докато караше към гаража. Две пресечки преди него удари спирачки. Тъпо! Тъпо! Местонахождението на тайната квартира вече бе разкрито. Той извъртя мотора и потегли към апартамента на баща си.

Десет минути по-късно паркира на уличката зад сградата и се огледа, преди да влезе през задния вход. На четвъртия етаж той прегледа касата на вратата за косми. Нямаше. Пробва с тайното почукване. Едно-две-едно. Повтори го два пъти.

Мирон се появи с разрошена бяла коса, щръкнала на кичури и го пусна да влезе.

— Какво правиш тук? Сигурен ли си, че не са те проследили?

— За какъв ме мислиш?

— Не би искал да чуеш отговора ми.

Той разказа на Мирон за обаждането на Фатима.

— Не трябва да се допуска Ники да попадне в ръцете на Елиаде. Върви на летището. Потърси помощ от поддръжниците ни. Използвай елемента на изненадата, за да я отмъкнеш.

— Ако успея, после какво?

— Кажи й, че всичко е било уредено по този начин, за да може тя да ти помогне в Америка. Обещай й, че ще се ожениш за нея, след като се върнете в Гърция.

— Тя ми вярва. Не бих искал да я лъжа.

— И аз не обичах да лъжа майка ти, нека почива в мир. Но понякога се налага.

Успя да избегне охраната на летище „Хеленикон“ и застана на място, от което имаше идеална видимост към пътническия терминал.

Местни хора, студенти с раници, туристи и монахини, всички се бяха скупчили в обща тълпа. Спящи кучета се бяха свили на кравай до олющените стени. Нищо чудно, че гръцкото правителство бързаше да затвори мястото преди Олимпийските игри и да го замени с новото летище „Елефтериос Венизелос“.

Алекси погледна таблото за пристигащи самолети. Нямаше смисъл. Не биха съобщили времето на пристигане и изхода на секретния полет на ЗЕТС. Най-вероятно самолетът ще кацне на някоя рядко използвана писта.

Забеляза шофьор на малка кола, чиято работа бе да извозва инвалиди и възрастни пасажери към изходите за полетите. В него разпозна един от поддръжниците им. Помаха на шофьора да се приближи. Онзи завъртя колата, като едва не го помете. Това му даде една идея.

— Другарю — прошепна той. — Патриотите имат нужда от помощта ти.

— На твоите услуги, другарю.

— Искам да чакаш близо до входа за летищния персонал. Един охранител ще придружава млада руса жена. Ще чакаш сигнала ми. Когато извадя гребен и го прекарам през косата си, ти ще блъснеш гарда, ще качиш момичето в колата и ще го изведеш през главния изход. Аз ще се измъкна навън и ще те очаквам на мотора си.

— На твоите заповеди, другарю.

Шофьорът потегли.

Доволен от плана си, той приготви гребена и зачака.