Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (97)

Глава 96

Бройлс не успя да изцеди нищо от Джейкъби на кръстосания разпит. Той отговаряше с „да“ и „не“ и не се хвана на въдицата, когато Бройлс намекна, че е проявил немарливост според практиката и процедурите на ДПСФ.

— Направих всичко по силите си за двете деца и съм благодарен, че вашият клиент не излезе по-добър стрелец — натърти Джейкъби, — защото иначе щях да съм мъртъв, а не да разговарям с вас тук.

Когато съдът прекъсна за обедна почивка, намерих тихо местенце в един ъгъл на третия етаж между кафе машината и стената и разговарях по мобилния с Джо. Виртуалната ни прегръдка обхващаше три часови пояса. Той ми се извини поне половин дузина пъти за това, че в момента е зает с мащабно разследване, включващо заплахи за летища от Бостън до Маями, поради което няма възможност да бъде при мен в Сан Франциско.

Преглътнах няколко залъка от един сух сандвич и успях да пийна кафе от автомата, преди да седна до Юки на възобновеното съдебно заседание.

Тогава настъпи моментът, от който се плашех. Юки ме призова на свидетелското място. Когато седнах в ложата, тя застана пред мен така, че да прегражда видимостта ми към семейство Кабът и ме дари с лъчезарна усмивка.

— Лейтенант Боксър, вярвате ли в спазването на полицейските процедури?

— Да.

— Бяхте ли пияна през въпросната вечер?

— Не. Вечерях с приятелки. Изпих няколко питиета, преди да приема обаждането на Джейкъби.

— И не сте била на дежурство?

— Не.

— Когато не сте на дежурство, противоречи ли пиенето на някакви правила?

— Не.

— Когато се качихте в колата с инспектор Джейкъби, вие официално сте поели отново дежурството.

— Да. Но бях сигурна, че способностите ми са непокътнати. И сега твърдя това.

— Бихте ли се определила като ченге, което следва стриктно правилника?

— Да, но правилникът не обхваща всички обстоятелства. Понякога се налага да се справяш с конкретна ситуация и да се облягаш на най-добрата си преценка.

Насочвана от Юки, разказах историята до момента, в който с Джейкъби отворихме със сила вратата на разбитата кола и измъкнахме от нея децата на Кабът.

— Допуснах грешка, защото хлапетата изглеждаха много зле. Дожаля ми за тях.

— Защо ви дожаля за тях?

— И двамата плачеха. А Сам също така кървеше, повръщаше и ми се молеше.

— Бихте ли пояснили?

— Проплака „Моля ви, не казвайте на татко. Той ще ме убие“.

— И как постъпихте вие?

— Както каза инспектор Джейкъби, трябваше да ги извадим от колата. Имаше опасност от експлозия на бензиновия резервоар. Прибрах оръжието си, за да мога да стисна здраво вратата на колата, и заедно с инспектор Джейкъби ги изведохме навън.

— Продължете, лейтенант.

— Когато се озоваха вън от колата, трябваше да сложа белезници на Сара. Но вместо това се отнесох с нея като с жертва на тежко пътно произшествие. Поисках да видя шофьорската й книжка, а тя извади пистолет от якето си и ме простреля, първо в рамото и след това в бедрото. Паднах на земята.

— Къде беше инспектор Джейкъби, когато Сара стреля по вас?

— Инспектор Джейкъби викаше линейка.

— Къде беше оръжието му?

— Беше в кобура му.

— Сигурна ли сте?

— Да. Той говореше по телефона. Пистолетът бе прибран в кобура. Извиках му „Пистолет!“ точно преди Сара да стреля по мен. Видях, че Джейкъби се обърна и ме видя да падам. В този момент Сам Кабът стреля в него и го улучи два пъти.

— Сигурни ли сте, че сте видели всичко това, лейтенант? Не загубихте съзнание?

— Не. Бях в съзнание през цялото време.

— А инспектор Джейкъби изгуби ли съзнание?

— Да. Помислих, че е мъртъв. Видях как Сам Кабът го ритна в главата и той не се помръдна, нито се опита да се защити.

— Видели сте Сам Кабът да рита инспектор Джейкъби в главата. Продължете, моля.

— Навярно са помислили, че съм мъртва, защото явно напълно ме бяха забравили.

— Възражение. Свидетелката прави догадки.

— Приема се.

— Кажете просто какво сте видели, чули и направили — каза Юки. — Справяте се много добре.

Наведох глава, за да се съсредоточа.

— Чух Сара да казва на Сам, че трябва да изчезват — продължих. — Извадих пистолета си от кобура и заповядах на Сара да хвърли оръжието. Тя ме нарече кучка и сетне произведе още няколко изстрела по мен. Тогава отвърнах на стрелбата.

— Какво се случи след това?

— Сара падна на земята, а Сам започна да крещи, че съм застреляла сестра му. Отново му заповядах да хвърли оръжието, което той отказа да направи. Стрелях и по него.

— Кажете, лейтенант, искали ли сте да нараните децата?

— Не, разбира се. С цялото си сърце желая нищо от това да не се беше случило.

— Според вас, ако Сам и Сара Кабът не бяха носили оръжие, щеше ли да се случи тази трагедия?

— Възражение — извика Бройлс. — Призовава свидетелката към умозаключение.

Съдията се облегна в стола и се взря в тавана през дебелите стъкла на очилата си с черни рамки. След като взе решение, възвърна обичайната си поза.

— Поддържа се.

— Линдси, вярно ли е, че през десетгодишната ви служба в отдел „Убийства“ са ви давали за пример за отлично извършени арести в тридесет и седем случая и сте получили петнадесет почетни грамоти от поделението и двадесет пъти сте награждавани по служба?

— Не съм ги броила, но мисля, че са някъде толкова.

— Накратко, лейтенант Боксър, Дирекция на полицията в Сан Франциско ще се съгласи с определението на инспектор Джейкъби, че сте „адски добро ченге“.

— Възражение. Защитникът произнася пледоария.

— Благодаря, Линдси. Аз свърших, ваша чест.