Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (68)

Глава 67

— И така, лейтенант, с какво мога да ти услужа? — запита ухилен Денис Агню, докато подреждаше книжата по бюрото си на спретнати купчинки, прехвърляше като монети от една ръка в другата пръснатите отгоре кондоми и отново ги изсипваше върху бюрото.

— Не зная какво се опитваш да направиш — отвърнах, — но там, откъдето идвам, избутването на кола от пътното платно се води престъпление.

— Сериозно, Линдси. Нали не възразяваш да ти викам Линдси? — Агню скръсти ръце и ме дари с ослепително бяла усмивка. — Нямам представа за какво говориш.

— Стига глупости. Преди двадесет минути ме изтика с колата си от пътното платно. Можеха да загинат невинни хора. Можеше да ме претрепеш.

— О, не. Няма начин да съм бил аз — рече Агню, сви вежди и поклати глава. — Все щях да забележа такова нещо. Не, според мен си дошла тук, защото ти се е дощяло да ме видиш.

Как да не побеснее човек? Агню беше не само мръсник с мощна кола, който пет пари не дава за нищо, а се държеше и нагло, от което кръвта ми направо кипна.

— Виждаш ли онези момичета? — рече той и посочи с палец към своята „стена на славата“. — Знаеш ли защо участват в тези филми? Имат толкова ниско мнение за себе си, че си въобразяват чрез самоунижение с мъжете да се почувстват по-силни. Да умреш от смях. Погледни себе си. Принизяваш се да идваш тук. Е, усещаш ли се по-силна?

Безочливите му брътвежи ме задушиха, успях само да избълвам едно „нахален конски задник“, когато дочух някакъв глас да произнася:

— Ау, маце! Моля те, кажи, че си дошла да кандидатстваш за работа!

Някакъв дребосък в евтино зелено яке, издуто над бирено шкембе, се появи на вратата на офиса. Облегна се на рамката, само на ръка разстояние и плъзна лепкав поглед по мен. Това ме изкара от кожата ми.

— Рик Монте, това е лейтенант Линдси Боксър. Тя е ченге от отдела за убийства в Сан Франциско — представи ме Агню. — Дошла е на ваканция или поне така казва.

— Добре ли си прекарваш, лейтенант? — обърна се Рик към бюста ми.

— Прекрасно, но във всеки момент мога да превърна визитата си в служебна.

Още докато произнасях думите, сърцето ми подскочи.

Какви ги върша?

Бях на ограничен режим и извън служебния ми периметър. Бях преследвала гражданин със собствената си кола. Нямах свидетели и ако някой от тези боклуци се обадеше с оплакване, отивах на кино, щяха да ми заведат дисциплинарно производство.

А това бе последното, от което се нуждаех преди процеса.

— Ако не бях наясно, щях да си помисля, че си разстроена — обади се Денис с мазен глас. — Знаеш, че нищо лошо не съм ти направил.

— Следващия път, когато ме видиш — процедих през стиснати зъби, — завий в обратна посока.

— О, пардон, май нещо не съм разбрал. Помислих си, че ти ме преследваш.

За една бройка да избълвам отрова, но този път си прехапах езика. Прав беше. Всъщност нищо не ми беше сторил. Даже не ми подхвърли обидна дума.

Напуснах офиса на Агню, идеше ми да се ритам, задето изобщо се появих в това вонящо свърталище. Насочих се към изхода на магазина с намерение да изхвърля отвратителната малка сцена от съзнанието си, когато пътя ми прегради млад мускулест тип с изрусени кичури и татуирани пламъци, подаващи се изпод деколтето на тениската му.

— Омитай се от пътя ми, хубавецо — изрекох, опитвайки се да се промуша покрай него.

Типът разтвори ръце за прегръдка, застанал като скала насред магазина. Пусна дръзка усмивка.

— Ела тук, майче. Ела при Роко — провикна се.

— Стига, Роко — намеси се Агню. — Дамата е мой гост. Ще те изпратя, Линдси.

Пресегнах се към вратата, но Агню се облегна на нея, запречвайки пътя ми. Беше толкова близо, че можех да видя само лицето му: всяка пора, всяко капилярче в кървясалите му очи. Тикна в ръцете ми видеокасета. Обложката й рекламираше епично изпълнение на Ранди в „Дълга тежка нощ“.

— Хвърли й поглед, когато имаш свободно време. На гърба е телефонният ми номер.

Проврях се покрай Агню и видеокасетата издрънча на пода.

— Разкарай се — процедих.

Той отстъпи назад, колкото да открехна вратата. Докато напусках, се хилеше с ръка върху чатала.