Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (23)

Глава 22

Вцепених се от ужас, щом узнах, че насрочената дата на процеса е само след няколко седмици. Всички станаха на крака, докато съдията напускаше залата, след което тълпата ме обгради плътно. Съзирах сини униформи в периферията й, както и очи, които ме избягваха. После пред лицето ми тикнаха микрофони. Продължавах да стискам ръката на Мики.

Трябваше да постигнем отхвърляне.

Трябваше да спечелим.

Мики ми помогна да се изправя на крака и го последвах, докато той проправяше път през множеството. Усетих ръката на Джо върху задника си, когато тримата с Юки Кастеляно се изнизвахме от залата и се отправихме към стълбището.

„Щом излезеш навън, дръж главата си изправена — посъветва ме Мики. — Когато те питат «Защо убихте онова момиче?», просто продължавай да вървиш бавно към колата. Не се усмихвай, не се подхилвай и не давай на медиите да ти се качат на главата. Не си извършила нищо престъпно. Прибери се вкъщи и не вдигай телефона. По-късно ще се отбия при теб.“

Когато се озовахме навън в мрачния късен следобед, дъждът беше спрял. Не трябваше да се шокирам от стотиците хора, насъбрали се пред сградата на съда, за да видят полицайката, стреляла и убила малолетно момиче.

Мики и Юки се откъснаха от нас, за да направят изявление пред пресата и бях наясно, че в момента мислите на Мики са заети с това как да отстоява Дирекцията на полицията и кметството на Сан Франциско.

Ние с Джо се провирахме през блъскащата се крещяща тълпа към алеята, където ни чакаше колата. Чух възгласи „Убийца на деца, убийца на деца!“ и въпроси, които валяха върху ми като камъни.

„Какво си въобразявахте, лейтенант?“

„Как се чувствахте, когато простреляхте децата?“

Разпознах лицата на телевизионните водещи Карлос Вега, Сандра Дюн, Кейт Морли. Всички до един ме бяха интервюирали преди, когато съм била свидетел на обвинението. Направих всичко по силите си да не им обръщам внимание сега, както и на включените камери и плакати с надписи „Виновна в полицейска жестокост.“

Просто гледах напред и вървях в крачка с Джо, докато стигнахме черната лимузина.

Щом вратите й се затръшнаха, шофьорът даде заден и бързо се изнесе по улица „Полк“. След това зави рязко и се насочи към „Потреро Хил“.

— Той ме унищожи там вътре — казах на Джо, след като потеглихме.

— Съдията те видя, видя що за човек си. Тя се чувстваше зле, задето трябваше да направи онова, което направи.

— Ченгетата ме гледат, Джо, ченгетата, които са ми подчинени и очакват от мен да постъпвам правилно. Как ще запазя уважението им след това нещо?

— Линдси, в този град хората с глави на раменете са на твоя страна. Ти си свестен човек, по дяволите, както и добро ченге.

Думите на Джо проникнаха в мен по начин, който острите стрели на Мейсън Бройлс не постигнаха. Отпуснах глава на фината му синя риза и оставих дълго сдържаните сълзи да потекат, докато той ме успокояваше.

— Вече съм добре — казах накрая. Избърсах сълзите си с хартиената салфетка, която ми предложи Джо. — Това е от сенната хрема. Винаги ме избива на сълзи от големи количества цветен прашец.

Молинари се разсмя и ме притисна здраво, докато колата се изкачваше към дома ми. Пресякохме Дванадесета улица и пред погледа ни се показаха неравните редици с пастелните викториански къщи.

— Готова съм веднага да напусна работата си — заявих, — но ще се изтълкува като чувство за вина.

— Ония деца са убийци, Линдси. Никой съдебен състав няма да гласува в тяхна полза. Просто няма начин.

— Обещаваш ли?

Джо отново ме притисна до себе си, без да отговори. Знаех, че вярва безрезервно в мен, но никога няма да обещае нещо, което не може да изпълни.

— Веднага ли си тръгваш? — попитах накрая.

— Много ми се ще да не се налагаше, но трябва.

Работата на Джо в Националната служба за сигурност рядко му позволяваше да се откъсне, за да бъде с мен.

— Някой ден ще имам собствен живот — произнесе той нежно.

— Да. Аз също.

Истина ли е? Или глупава фантазия? Сложих пак глава на рамото му. Стискахме си ръцете и се радвахме на последните си мигове заедно за седмици напред, без да говорим. Накрая се целунахме и си казахме тихо довиждане на прага на жилището ми.

Едва горе в апартамента осъзнах колко емоционално изчерпана се чувствам. Мускулите ме боляха от напрежението да се държа, а на хоризонта не се очертаваше облекчение. Вместо да изчисти очернената ми репутацията, изслушването се оказа само генерална репетиция на друг съдебен процес. Чувствах се като плувец на края на силите си и далеч от разбиващите се вълни на брега. Легнах си с Марта в голямото меко легло, придърпах завивките до брадичката си и се оставих на съня да ме обгърне като гъста мъгла.