Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (73)

Глава 72

Събудих се рано сутринта с неясна мисъл, изплувала от дълбините на съзнанието ми.

Пуснах Марта в задния двор, сложих да се вари кафе и включих лаптопа.

Боб Хинтън беше споменал, че преди две години в Залива на полумесеца са били убити още двама души — Рей и Моли Уитъкър. Идвали тук за лятото, по думите на Хинтън. Рей бил фотограф, а Моли се водела нещо като актриса, по-точно статистка в Холивуд.

Влязох в базата данни на НИЦК и ги потърсих вътре. Още бях в шок, когато минах по спалните на момичетата да ги събудя. Едва когато се облякоха и седнаха на кафето с кифлички, им разказах какво съм открила за Рей и Моли Уитъкър.

— И двамата са се занимавали с порнография. Рей снимал с камера изпълненията на Моли с деца — момчета, момичета, полът явно не бил от значение. За което са били арестувани и освободени. И кой е бил адвокатът им? Отново Бранкузи.

Момичетата ме познаваха твърде добре. Върнаха ме към ситуацията, в която се намирах, предупредиха ме да внимавам, припомниха ми, че в момента съм само и единствено цивилно лице и колкото и логично да изглежда желанието ми да проследя възможната връзка между съпрузите Уитъкър и Денис Агню, аз съм на чужда територия, никой не стои зад гърба ми и си вземам голяма беля на главата.

Сигурно съм повторила поне дузина пъти „знам, знам“ и докато си вземахме довиждане на алеята, дадох куп обещания да бъда послушна.

— Мисли как ще се върнеш, Линдси — рече Клеър на сбогуване и хвана с две ръце лицето ми.

— Добре — обещах, — ще мисля по въпроса.

Двете ме прегръщаха като за последно и, честно казано, това ми подейства.

Когато колата на Клеър се измъкна от алеята на заден ход, Синди се подаде от прозореца.

— Ще ти се обадя довечера. Помисли върху това, което ти говорихме. Мисли, Линдси.

Изпратих им въздушни целувки и се прибрах вътре. Открих чантата си окачена на топката на една врата и се разрових из нея, докато напипах мобилния телефон, полицейската значка и пистолета.

След минута запалих експлоръра.

Маршрутът ми из града беше кратък, мислите се надпреварваха в ума ми, докато не спрях колата на паркинга пред полицейските бараки.

Шефът беше в кабинета си, взираше се в компютъра с чаша кафе в ръката и кутия шоколадови понички на стола до него.

— От тия неща се умира — прекъснах го. Той премести поничките, за да седна.

— Ако питаш мен, смъртта от понички е хубав начин да си отидеш. Какво те води насам, лейтенант?

— Ето това — заявих. Измъкнах рапорта с досието на Агню и го треснах върху разхвърляната камара бумаги на бюрото му. — Рей и Моли Уитъкър също са били бити с камшик, нали?

— Да. Те бяха първите.

— Набелязахте ли евентуални заподозрени за убийството им?

Шефът кимна.

— Не можах да го докажа тогава, не мога да го докажа и сега, но наблюдавам този тип от дълго време. — Вдигна рапорта за Денис Агню и ми го върна. — Знаем всичко за Денис Агню. Той е главният ни заподозрян.