Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (105)

Глава 104

Когато се върнах на вълната на разговора в колата, Мики обясняваше нещо на Юки.

— Съдийката им е дала цялата болнична документация и справката от медицинската сестра. И им казала да не се безпокоят за границата на присъдената сума. Това било нейна работа и не ги засягало.

Мики потърка лицето си, което изтълкувах като жест на нервност.

— Юки, ти свърши великолепна работа, наистина го мисля. Не мога да повярвам, че съдебните заседатели са се хванали на позьорството на Бройлс — каза той. — Просто не го вярвам. Не виждам как бихме могли да се справим по-добре.

Точно в този момент мобифонът на Юки иззвъня.

— Съдебните заседатели са се върнали в залата — съобщи тя. Сгъна телефона и го стисна толкова силно, че кокалчетата й побеляха. — Готови са с присъдата.

Умът ми литна. Видях думата „присъда“ като изписана пред очите ми и се опитах да я разчленя на букви и срички, за да открия между тях нещо, на което да се надявам. Знаех от предишния ми опит в съда, че думата присъда^[1] означава да казваш истината.

Ще бъде ли тази присъда истина?

За хората от Сан Франциско щеше да е така.

Мики нареди на шофьора да обърне, той изпълни нареждането и само след няколко минути вече повтарях „Без коментар, без коментар, моля“, докато следвах Мики и Юки през тълпата, по стълбите и отново в съдебната сграда.

Заехме местата си в залата, а опонентите ни заеха своите.

Чух името си да пронизва мига, сякаш идваше от друго пространство и време. Обърнах се и погледнах назад.

— Джо!

— Току-що влязох, Линдси. Идвам направо от летището.

Протегнахме ръце и за кратък момент преплетохме пръсти през раменете на седналите зад нас хора. После трябваше да го пусна и да се обърна напред.

Покрай стените на залата фотографите нагласяха апаратите си на фокус и само час след като бяхме напуснали залата, съдията влезе откъм своя вход, а заседателите изпълниха ложата.

Съдебният пристав обяви подновяване на заседанието.