Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (116)

Глава 115

Позвъних по мобилния на човека от „Лунния гараж“ и се свързах с телефонния секретар на Кийт.

„Кийт, малко съм загазила. Линдси е. Ела да ме изтеглиш.“

Кийт отговори на обаждането и му дадох координатите си. Двадесетте минути преди да спре при мен камионът му за теглене на буксир, ми се видяха цял час. Той закачи бонвила за позорното му връщане у дома, а аз се настаних в кабината до него.

— Това е луксозен автомобил, Линдси — поучаваше ме Кийт. — С него не се очаква да правиш лупинги. На повече от двайсет години е, за бога.

— Добре, де.

Последва дълго мълчание.

— Хубава блузка.

— Благодаря.

— Наистина — повтори той и ме разсмя. — Трябва да носиш по-често такива дрешки.

Вече в гаража, Кийт отвори капака на бонвила.

— Ха. Скъсал се е ремъкът на охладителя.

— Ха. Зная.

— А знаеше ли, че при нужда можеш да го замениш със завързан чорапогащник?

— Да. Но колкото и да е чудно, в аварийния ми комплект с инструменти нямам чорапогащник.

— Имам идея. Защо не взема да купя обратно колата от теб? Ще ти дам стотачка над цената, която ми плати.

— Ще помисля по въпроса. Не.

Кийт се засмя и ми предложи да ме закара вкъщи. Нямаше как да не приема. След като така или иначе щеше да разбере, му разказах онова, което все още не бях споделила с приятелките си, даже не и с Джо.

Казах му за стрелбата от предната нощ.

— И сега мислиш, че някой те следи? Защо не се прибереш у вас, Линдси? Сериозно.

— Защото не мога да оставя този случай нерешен. Не и сега. Особено след като някой изстреля поне дузина куршуми по къщата на сестра ми.

Кийт ме изгледа съчувствено и подръпна козирката на шапката си, докато маневрираше ловко по завоите на пътя.

— Някой да ти е казвал, че си инат?

— Неведнъж. Смята се за добра черта у ченгето.

Разбрах накъде бие. Вече и аз не знаех дали това е признак за смелост или глупост.

Но не бях готова да свия платната.