Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (56)

Глава 55

Боб се надигна и отиде до термоса върху една кантонерка. Наля на двама ни по чаша кафе.

— Разполагам с всичкото време на света — рече. — Не харесвам цените на съседния магазин за кафе — усмихна се. — И цялата му снобска обстановка.

Над хладкото кафе с мляко на прах разказах на Боб за първия ми случай на убийство.

— Открихме го в един скапан хотел в квартала около „Мишън“. Виждала бях трупове и преди, но не бях подготвена за онова, Боб. Беше съвсем млад, не повече от седемнайсет-двайсетгодишен, когато влязох в стаята, го заварих проснат по гръб, потънал и полуразложен в собствената си съсирена кръв. Целият накацан от мухи. Като гъмжащо одеяло от мухи.

Гърлото ми се стегна при спомена за гледката; беше толкова жива, сякаш в момента стоях в хотелската стая и се молех: Господи, измъкни ме оттук. Отпих от гадното кафе, преди да събера сили да продължа.

— Беше облечен само с две неща: обикновен хавлиен чорап, като стотици други чорапи от този вид, продавани из цялата страна по онова време, и тениска от „Дистилъри“. Знаеш ли заведението?

Боб кимна:

— Обзалагам се, че всеки турист, минал през Залива на полумесеца от 1930 година насам, е ял там.

— Да. Страхотна улика, няма що.

— И как е умрял?

— Прерязано с нож гърло. Имаше и следи от бой с камшик по задника. Да ти звучи познато?

Боб кимна отново. Слушаше ме внимателно, тъй че продължих. Разказах му как съм претърсвала в продължение на седмици града и Залива.

— Никой не потърси жертвата, Боб. Пръстовите му отпечатъци не бяха картотекирани, а стаята, в която е загинал, беше адски мръсна, класически пример за съсипани следи. Не разполагахме с абсолютно никакви улики.

Никой не потърси тялото, което не е толкова необичайно; същата година вече имахме двадесет и трима непотърсени Джон Доуовци. Но още помня колко невинно беше младежкото му лице. Беше със сини очи — уточних — и светлорижа коса. А сега, след толкова години, още убийства със същия почерк.

— Знаеш ли кое е най-смразяващото, Линдси? Да си мислиш, че убиецът може да живее в този град…

Телефонът иззвъня и прекъсна Боб насред изречението.

— Робърт Хинтън — обади се той.

В следващата секунда кръвта се изцеди от лицето му. Настана мълчание, прекъсвано от неговото „ъхъ, ъхъ“, след което каза:

— Благодаря, че ме осведомяваш — и затвори. — Един приятел, който работи в „Газет“ — обясни Боб. — Тялото на Бен О’Моли е намерено от някакви момчета, които били на излет в гората.