Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (130)

Глава 129

Кийт видя, че не откъсвам очи от тениската.

— Харесва ли ти? — оживи се той и върху лицето му отново цъфна усмивка, все едно се намирахме в гаража му. — Може да се каже, че е класика. „Дистилъри“ не продават тениски вече.

Може и да не продават, но нейният кървав близнак стоеше заключен в отделението за веществени доказателства в следствената служба.

— Къде беше по-предната нощ, Кийт? — настоях аз.

— Притежаваш ли пистолет?

— За какво си искал да ме предупредиш?

— Кажи ми нещо, на което да повярвам.

Отначало се държеше предизвикателно, после беше като зашеметен, сетне се разциври и накрая просто онемя. Часовете се изнизваха и Старк пое разпита, като целта му бе да разбере дали Кийт познава жертвите на неотдавнашните убийства.

Кийт призна, че познава всичките.

Освен това каза, че познава всеки жител в Залива на полумесеца, както и всеки човек, спирал в малката му бензиностанция на кръстовището.

— Имаме свидетел — обяви шефът, постави ръце върху масата и втренчи тъй проницателен поглед в Кийт, че можеше да пробие и стомана. — Видели са те, приятелю, да излизаш от къщата на Сардучи в нощта на убийствата.

— Я стига, Пит. Не ме разсмивай. Много са ти плитки хватките.

Не напредвахме нито на йота и Кийт всеки момент можеше да каже: „Повдигнете ми обвинение за ножа и ме пуснете“ и щеше да е в правото си да плати гаранция и да си излезе.

Станах от масата и заговорих към шефа над главата на Кийт със съчувствени нотки в гласа.

— Знаеш ли какво? Не го е извършил той, шефе. Ти беше прав. Не става за тази работа. Виж, нито има акъл, нито е психически стабилен. Тоест извинявай, Кийт, добър си да въртиш гайките, ама трябва да сме луди да си мислим, че пипето ти сече достатъчно, та да извършиш убийствата. Пък и да не оставиш никаква следа! Не мисля.

— Да, губим си времето — хвана се за думите ми шефът. — Тоя жалък мухльо няма да се измъкне даже и ако окраде автомат на паркинг.

Кийт извърна глава към шефа, после към мен и пак към шефа.

— Разбирам накъде биете — отбеляза.

Без да му обръщам внимание, продължих да излагам разсъжденията си пред шефа.

— Мисля, че беше прав и за Денис Агню — продължих. — Виж, на тоя тип му стиска да види сметката на някого в упор. Да го гледа как се гърчи. Как умира. Щрака му мозъкът и да се измъкне.

— Така е. Съобразителен е и прочие — отбеляза шефът, поглаждайки се по тила. — Има логика.

— Какви ги приказвате, бе! — измърмори Кийт.

Извърнах се към него с въпросителен поглед.

— Кийт, ти познаваш Агню — произнесох. — Как мислиш? Той ли е нашият човек?

Сякаш часовников механизъм задейства и взриви бомба дълбоко под земята. Първо люшна трус, после се надигна тътен, накрая всичко хвръкна във въздуха.

— Кой, Денис Агню? — избълва Кийт. — Тоя ебалник има кур вместо мозък, той е изстискан порно парцал! Има късмет, че не му видях сметката. Повярвайте, мислех си го.

Кийт плесна ръце и ги стовари тежко върху масата, от което химикалките, бележниците и кутиите с газирана вода подскочиха.

— Виж какво, крушката ми святка по-ясно, отколкото си мислиш, Линдси. Да убия ония хора беше най-лесното нещо, което съм правил в живота си.