Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (129)

Глава 128

Тримата се намирахме в „кутията“ — малка стая за разпити в полицейския участък, облицована със сиви плочки. Началникът вече ми беше казал, че е имал съмнения.

Познавал Кийт Хауърд от доста години като автомеханик от „Лунния гараж“, който не се е интересувал от нищо друго, освен от солидни пари и добре поддържани коли.

Слава богу, шефът се осланяше и на моя инстинкт, а погледът, който видях в очите на Кийт, ме плашеше до смърт — празен поглед, който бях виждала и преди в очите на разни социопати.

Седях срещу Кийт до издрасканата метална маса, от двама ни се стичаше дъждовна вода, а началник Старк стоеше облегнат в ъгъла на стаята. Зад витрината наблюдаваха други полицаи и се надяваха да съм права, за да имат скоро да се хванат за нещо повече от един нож и едно голо предчувствие.

След ареста Кийт беше изпаднал в регресия и изглеждаше доста по-млад от своите двадесет и седем години.

— Не ми трябва адвокат — обърна се с фалцет към мен. — Просто вървях след теб. Момичетата винаги разбират, когато някой ги харесва. И ти го знаеш, тъй че просто им кажи, хайде?

— Искаш да кажеш, че си ме дебнал — натъртих. — Това ли е обяснението ти?

— Не. Вървях след теб. Разликата е голяма, Линдси.

— Какво да кажа? Нещо не разбирам. Защо вървеше след мен?

— Знаеш защо. Някой се опитва да те нарани.

— И затова ли стреля по къщата на сестра ми?

— Аз? Не съм го направил. — Гласът на Кийт се пречупи, сложи пръсти през лицето си. — Харесвам те, винаги съм те харесвал. А сега ти ще използваш това срещу мен.

— Я стига си се лигавил, нещастен малък посерко — избухна шефът. Пристъпи напред и перна Кийт по тила. — Дръж се като мъж. Какво си извършил?

Кийт се сви в себе си. Отпусна глава на масата, заклати я насам и натам, простена глухо, а викът му се понесе издълбоко, като от бездънна пропаст на мъка и страх.

Стенанията нямаше да му помогнат. Неотдавна се бях подвела по крокодилски сълзи и бях направила ужасна грешка, която никога повече нямаше да повторя.

— Кийт, плашиш ме бе, човек — произнесох с равен тон. — В момента си загазил здраво, тъй че не бъди глупак. Кажи ни какво си направил, за да ти помогнем, като уведомим прокурора, че си ни съдействал. Ще ти помогна, Кийт. Наистина. Затова ми кажи. Ще намерим ли кръв по ножа ти?

— Неее — ревна той. — Не съм извършил нищо нередно.

Отпуснах лице. Усмихнах се. Покрих ръката на Кийт със своята.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако ти свалим белезниците?

Погледнах към шефа, който кимна. Той извади ключове от джоба на ризата си и отключи белезниците. Кийт възвърна самообладанието си. Разтърси ръце, смъкна ципа на мушамата си и я метна върху облегалката на стола. След което свали пуловера под нея.

Ако бях права, краката ми щяха да се подкосят и щях да се срутя.

Кийт носеше оранжева тениска с лого „Дистилъри“ — туристическия ресторант по шосе №1 в Мос Бийч. Беше същият черен надпис като на фланелката на Джон Доу №24, когато преди десет години го бяха били с бич и го бяха убили.