Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (24)

Глава 23

Лъч ранно утринно слънце проби облаците, когато хвърлих последния куфар в багажника на колата, щракнах колана и изкарах експлоръра от алеята на заден ход. Нямах търпение да се махна от града, както впрочем и Марта, която надничаше през прозореца на седалката до мен и вече правеше вятър с опашката си.

Натовареният уличен трафик с безконечните спирания и потегляния бе типичен за работен ден, тъй че насочих експлоръра в южна посока и използвах времето, за да пресъздам мислено последния ми кратък разговор с шефа Трачио.

— На твое място щях да се изпаря от града яко дим, Боксър — каза ми той. — В момента си на ограничен работен режим, тъй че обяви го за ваканция и иди си почини.

Разбрах онова, което премълча. Докато делото ми беше висящо, щях да съм неудобна в управлението.

Да изчезна?

Да, шефе. Няма проблем, сър.

В главата ми се блъскаха объркани мисли във връзка с предварителното изслушване и страхове от предстоящия процес.

Сетне си помислих за сестра ми Кет, че у тях съм добре дошла и каква късметлийка съм заради това.

След двадесетина минути вече карах на юг по магистрала №1, която цепеше напряко през деветметрови канари. Вълните на Пасифика се блъскаха в скалистия склон отдясно, а отляво високо в небето се издигаха зелени планини.

— Хей, Бау — обърнах се към кучето си с галения му прякор. — Това се казва ваканция. Я кажи ва-кан-ция?

Марта извърна сладката си муцунка към мен и ме дари с любвеобилен поглед в кафявите си очи, след което отново изложи нос на вятъра и продължи да разглежда радостно крайбрежния път. Вече беше влязла в крачка и аз трябваше да последвам примера й.

Носех със себе си няколко неща, които да ми помогнат да го сторя: половин дузина книги, които отдавна исках да прочета; видеокасетите ми със смахнати комедии; моята китара — старата акустична „Сийгъл“, на която подрънквам от двадесет години, когато съм в настроение.

Щом слънцето огря пътя, открих, че настроението ми се качва. Денят беше ослепителен и изцяло мой. Пуснах радиото и затърсих по скалата, докато си избера една сред гъмжилото от възродени рокендрол станции.

Радиоводещият буквално четеше мислите ми и пускаше хитове от седемдесетте и осемдесетте години, връщайки ме към моето детство и колежанските ми дни, към десетките нощи, в които чисто женския ни състав свиреше по барове и кафенета.

Пак беше юни и училището беше свършило — този път завинаги.

Усилих звука.

Музиката ме грабна и запях с пълен глас „Ел Ей мъжки рок“ и други парчета от онези години. Тананиках „Хотел Калифорния“ и „С теб любовта е забавна“, а когато Спрингстийн ревна „Роден да бяга“, заудрях по кормилото, сливайки се тялом и духом с песента.

Даже насъсквах и Марта да вие заедно с „Изпразнен съм“ на Джаксън Браун.

Точно тогава се усетих.

Горивото ми наистина свършваше. Сигналната червена лампичка на таблото святкаше като полудяла, че резервоарът на колата ми е празен.