Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (131)

Глава 130

По лицето на Кийт бе изписано същото изражение на студена ярост, което видях, когато опрях дулото на пистолета в тила му. Този Кийт ми беше непознат.

Но трябваше да го опозная.

— И двамата сте тотално заблудени спрямо мен — заяви той. — Зная, че ме работехте, но ми е все тая. Писна ми от цялата история. На никой не му пука.

Когато Кийт произнесе „на никой не му пука“, се облегнах тежко на стола. Хлапетата Кабът бяха изписали със спрей същите думи на стената, където бяха убили жертвите си. Същото бе написал и убиецът на Джон Доу №24 преди десет години.

— Какво искаш да кажеш с това „на никой не му пука“?

Кийт ме изгледа настойчиво със сините си очи.

— Нали си голяма умница? Сама се сети.

— Не ме бъркай другите, Кийт. Защото на мен ми пука. И наистина те слушам.

Докато видеокамерата записваше самопризнанията, всичко беше като сбъднатата мечта на едно ченге. Кийт разкри всичко: имената, датите, детайлите, които можеше да знае само убиецът.

Разказа как е използвал различни ножове, различни колани, описа всяко убийство, включително как бе подмамил Бен О’Моли.

— Да, размазах главата му с камък, преди да му прережа гърлото. Хвърлих ножа встрани от пътя.

Кийт изложи подробностите систематично, сякаш разиграваше партия карти, и беше достатъчно убедителен, за да получи куп присъди. Но все още ми бе трудно да повярвам, че е извършил тези кървави убийства сам.

— Ти ли уби Джо и Анемари Сардучи? Без да се съпротивляват? Кой си ти, да не си човекът-паяк?

— Започваш да вдяваш, Линдси. — Наведе се напред и столът изскърца по пода, а той приближи лицето си до моето. — Омаях ги да ми се подчинят. По-добре повярвай, работих сам. Подхвърли това на прокурора. Да, аз съм човекът-паяк.

— Но защо? Какво са ти направили тия хора?

Кийт поклати глава съчувствено.

— Няма да разбереш, Линдси.

— Пробвай ме.

— Не — отсече. — Свърших с приказките.

Толкова. Прокара пръсти през русата си коса, гаврътна остатъка от колата и се усмихна любезно, все едно се покланяше на публиката.

Идеше ми да го ощипя по лицето, та да не изглежда тъй самодоволен. Толкова изклан народ, че чак умът ми не го побираше.

Защо не иска да каже каква е причината да го направи?

Все пак това беше един хубав ден за добрите. Кийт Хауърд вече имаше полицейско досие, взеха му пръстови отпечатъци, фотографираха го и отново му щракнаха белезниците, после го вкараха в килията на ареста да чака да го призоват.

На тръгване се спрях пред кабинета на началник Старк.

— Какво има, Боксър? Къде ти е шампанското?

— Нещо ме притеснява, шефе. Той прикрива други хора, сигурна съм.

— Това е твоя теория. Знаеш ли какво? Аз пък му вярвам. Той каза, че е по-хитър, отколкото си мислим, и аз ще го приема за умника, който твърди, че е.

Усмихнах му се уморено.

— Стига, Боксър. Той призна. Радвай се. Тази гъска я пиши сготвена. Нека да съм първият, който те поздравява, лейтенант. Голям улов. Голям разпит. Най-сетне всичко свърши, слава богу.