Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (5)

Глава 4

Вмъкнах се на мястото до шофьора в нашия сив форд без полицейски знаци.

— Накъде? — попитах Джейкъби.

— Тендърлойн — отвърна. — Там са засекли да кръстосва черен мерцедес. Май не е от квартала.

По-рано инспектор Уорън Джейкъби беше мой партньор. Понесе доста добре служебното ми издигане предвид фактите: познаваше и кътните ми зъби за десетте години съвместна работа с мен плюс седемте години специален стаж. Все още си партнирахме по някои по-заплетени случаи и макар че бях старша по чин, на мен също ми се налагаше да му докладвам.

— Ударих няколко в „Сузис“.

— Бири?

— Маргарити.

— Колко много са няколко? — Извърна едрата си глава към мен.

— Една и половина — уточних, без да си признавам за третината от онази, която изпих за Джил.

— Ставаш ли за проследяване?

— Да, разбира се. Нищо ми няма.

— Не си и помисляй за шофиране.

— Да съм искала?

— Отзад има термос.

— Кафе?

— Не, за да се изпикаеш в него, ако ти се наложи, защото няма да имаме време за градски кенеф.

Пресегнах се за кафето през смях. Джейкъби си беше цапнат в устата. Докато пресичахме към Шеста улица точно на юг от улица „Мишън“, съзрях кола, отговаряща на описанието, в едночасова зона за паркиране.

— Виж, Уорън. Ето там е нашата количка.

— Око — рентген, Боксър.

На Шеста улица не се случваше нищо, освен че кръвното ми скочи. По олющената улична отсечка се редуваха кирливи дюкянчета с незаети стаи под наем, чиито прозорци чернееха слепи, защото бяха заковани с шперплат. Пешеходци се шляеха, а бездомници дремеха под купища дрипи. Колегата огледа лъскавата черна лимузина.

— Дано не задигнат това чудо — изразих надежда. — Бие на очи като роял в автомобилно гробище.

Обадих се в управлението и заехме позиция на половин улица разстояние от мерцедеса. Набрах регистрационния номер на колата в компютъра ни и този път той звънна и изплю адрес. Колата бе регистрирана на името на д-р Андрю Кабът, живеещ на „Телеграф хил“.

Свързах се с контролния пост, помолих Капи да провери въпросния д-р Кабът в базата данни на НИЦК^[1] и да ми съобщи резултата. Сетне с Джейкъби се настроихме за дълго чакане. Който и да бе Андрю Кабът, явно се увеселяваше в бедните квартали. По принцип полицейското наблюдение е привлекателно колкото вчерашен обяд, но аз седях търпеливо и потраквах с пръсти по таблото. Кой, по дяволите, е Андрю Кабът? И какво дири тук?

Двайсетина минути по-късно се зададе яркожълта машина за почистване на улиците, грамадно туловище колкото кола, същински броненосец с мигащи светлини и звукова сигнализация, изкатери се и се затъркаля по тротоара, както всяка друга нощ. Налягалите клошари се надигнаха, за да избегнат четките. Хартии се завихриха в мъждивата светлина на уличните лампи.

Чистачната машина закри видимостта ни за няколко секунди и щом отмина, двамата с Джейкъби видяхме едновременно картината: предните врати на мерцедеса тъкмо се затръшнаха.

Колата започна маневра.

— Време е за рокендрол — извика Джейкъби.

Изчаквахме на нокти изпречилата се между нас и обекта кафеникава тойота. Предадох съобщение по радиостанцията: „Преследваме черен мерцедес, Куийн Зебра Уиски Две Шест Чарли, насочва се по Шеста към «Мишън». Искаме подкрепление в района — ах, мамка му!“

Мислехме, че ще се измъкнем бързо, но преди да се усетим и без видима причина шофьорът на мерцедеса обърка сметките ни, оставяйки ни с Джейкъби сред прясно вдигнатия уличен прахоляк.