Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (124)

Глава 123

Подминах спрялата патрулна кола в края на Крайбрежното авеню, вдигайки ръка за поздрав. Направих десен завой към алеята на Кет и паркирах експлоръра до бонвила. Явно Кийт бе върнал старата госпожица в мое отсъствие.

Пуснах Марта в къщата и й дадох бисквитка. После насочих вниманието си към мигащия телефонен секретар. Пуснах го и започнах да си водя бележки върху кубче листчета.

Джо, Клеър и Синди се бяха обаждали и разтревожено ме молеха да им позвъня. Четвъртото съобщение беше от Кароли Браун, която ме канеше на вечеря в училището.

После следваше съобщение от началник Старк, чийто глас прозвуча уморено по микрофона. „Боксър, получихме лабораторните резултати от колана. Обади ми се.“

Със Старк си играехме на телефонни съобщения цял ден. Изругах, докато разлиствах бележника да намеря номера му. После го набрах.

— Изчакайте, лейтенант — каза дежурният полицай. — Ще се свържа с него по пейджъра.

Чух бръмченето на полицейската радиочестота, докато потраквах с нокти по кухненския плот и преброих до седемдесет и девет, преди шефът да се включи в линията.

— Боксър.

— Този път много бързо докладваха от лабораторията — отбелязах. — Какво сме получили?

— Имаше причина да бързат. Няма отпечатъци, което не ме изненадва. Но ако не броим телешката ДНК, няма нищо друго. Линдси, копелетата са накапали телешка кръв по токата.

— Е, това ме довърши!

— Зная. Мамка им. Виж, трябва да тръгвам. Кметът иска да говори с мен.

Шефът затвори и бог ми е свидетел, че в този момент му съчувствах.

Излязох на верандата, седнах на един пластмасов стол и подпрях крака на перилата, както ме бе посъветвала Клеър. Зареях поглед над сандалите си към съседските дворове и синия хоризонт на залива.

Мислите ми се въртяха отново около колана на ливадата тази сутрин и кървавите петна, които се оказаха кръгла нула.

Едно беше ясно.

Убийците не са искали да ме убиват.

Коланът беше предупреждение, предназначено да ме сплаши, за да се оттегля.

Питах се защо си правят труда.

Не бях разкрила убийството на Джон Доу и десет години по-късно все още пиех студената вода.

През това време убийците бяха на свобода, а белите фуражки разполагаха само с шепа измамни надежди, които се свеждаха до „ами ако“ и „как така“, и водеха наникъде.

Не знаехме защо.

Не знаехме кой.

И не знаехме къде ще ударят отново.

С други думи си играехме на котка и мишки.