Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (11)

Глава 10

В главата ми прокънтя глас:

— Хей! Сара!

Събудих се стресната и се пресегнах за оръжието, само за да открия, че не мога да помръдна. Видях надвесено над мен тъмнокожо лице, осветено отзад от мъгляво бяло сияние.

— Феята на захаросаните сини сливи — изломотих.

— Наричали са ме и по-зле — разсмя се тя. Беше Клеър. Лежах върху нейната маса, което със сигурност означаваше, че съм пътничка.

— Клеър? Чуваш ли ме?

— Съвсем ясно, душко. — Тя ме притисна ласкаво в майчинска прегръдка. — Добре дошла отново.

— Къде съм?

— В Обединена болница, Сан Франциско. Реанимацията.

Мъглата се вдигаше. Спомних си студения мрак на улица „Ларкин“. Хлапетата. Джейкъби беше повален!

— Джейкъби — произнесох, извръщайки очи към Клеър. — Джейкъби не оживя.

— Той е в интензивното, душко. И се бори мъжки — усмихна се Клеър. — Виж кой е тук, Линдси. Само извърни глава.

Костваше ми огромни усилия, но успях да обърна надясно тежката си глава, при което зърнах хубавото му лице. Беше небръснат, с натежали от умора и тревога клепачи, но само при вида на Джо Молинари сърцето ми запя като пърхащо канарче.

— Джо, не трябваше ли да си във Вашингтон?

— Но съм тук, захарче. Дойдох веднага щом научих.

Целуна ме, а по страните ми се затъркаляха сълзи.

Опитах се да му обясня, че се чувствам разнебитена отвътре.

— Джо, момичето е мъртво. Господи, каква кошмарна издънка!

— Скъпа, доколкото разбрах, не си имала избор.

Потърка грапавата си буза о моята.

— Номера на пейджъра ми е точно до телефона. Линдси? Чуваш ли ме? Ще се върна утре сутринта — обеща той.

— Какво, Джо? Какво каза?

— Опитай се да поспиш, Линдси.

— Дадено, Джо. Ще се опитам…