Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (50)

Глава 49

Малкият старомоден бар носеше името на горда морска птица — „Корморан“, — а елегантното й копие висеше от тавана над бара.

Заведението предлагаше аламинути, шест вида наливна бира, силна музика и тълпа народ в петък вечер. Огледах се наоколо и забелязах Кароли Браун на една маса до бара. Беше облечена в лек панталон и елегантен розов пуловер. На врата й дискретно проблясваше златно кръстче.

Госпожа готвачката в свободната си вечер.

Кароли ме забеляза миг по-късно, усмихна ми се широко и ми направи жест да седна при нея. Проправих си път през тълпата и я прегърнах леко, когато тя стана да ме поздрави.

Поръчахме си пиво „Питс Уикид“ и лингуини с миди и както понякога се случва с жените, станахме близки за нула време. Кароли беше инструктирана за мен от сестра ми Кет и знаеше за стрелбата, обрекла ме на бавно гърчене в калифорнийската съдебна система.

— Не прецених добре ситуацията, тъй като бяха деца — обяснявах на Кароли. — И след като стреляха по партньора ми и мен, трябваше да ги обезвредя.

— Това наистина е кошмарно, Линдси.

— И още как. Да убиеш дете. Никога не съм предполагала, че съм способна на такова нещо.

— Принудили са те да го сториш.

— Те бяха убийци, Кароли. Бяха очистили две деца и когато ги задържахме, вече нямаха друг изход. Как да повярва човек, че хлапетии като тях двете, облагодетелствани с всички предимства в живота, могат да стигнат дотам!

— Да, зная. Но ако съдя по стотиците деца, които са минали през моето училище, повярвай ми, психично увредени подрастващи се пръкват навсякъде — увери ме Кароли.

Когато заговори за увредените деца, нещо сякаш ме удари по главата. Видях себе си като малка как отхвърчам през стаята и се блъскам в бюрото си. „Не смей да ми противоречиш, госпожичке.“ Баща ми се клатушка на прага като господар-исполин. Самата аз бях увредено дете.

С усилие се върнах към атмосферата на „Корморан“.

— Та, Линдси, в какво положение си, неомъжена или разведена? — питаше ме Кароли.

— Разведена, от един човек, който ми е като брата, дето никога не съм имала — отвърнах и изпитах облекчение, че тя смени темата. — Но бих се оставила да ме придумат отново да се обвържа.

— Сега се сещам — рече Кароли с усмивка. — Ако не се лъжа, ти май си имаше компания, когато пристигнах със сладките.

Ухилих се при спомена как отворих врата по ризата на Джо. Тъкмо се канех да разкажа на Кароли за Джо, когато вниманието ми бе отвлечено от някакво раздвижване зад нея.

Бях забелязала на бара трима типа, които пиеха стабилно. Неочаквано двамата си тръгнаха. Третият, който остана, беше поразително красив: тъмна чуплива коса, правилни черти на лицето, очила без рамки, изгладен панталон и поло блуза марка „Ралф Лоран“.

Барманът изтри тезгяха с парцал и го чух да пита:

— Още едно?

— Всъщност искам да опитам онази брюнетка, дето е колкото една халба. Бих се пробвал и с високата блондинка.

Въпреки че подмятането бе придружено с мила усмивка, почувствах, че нещо в този тип не е съвсем наред. На вид го докарваше като банкера Морган, но звучеше като търговски пътник, който живее от комисиони.

Челюстта ми се стегна, когато той се завъртя на стола си край бара и впи поглед в мен.