Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (103)

Глава 102

— Какво ще кажеш днес да минем през парадния вход? — попита Мики, като ме хвана подръка. — Днес е петък, Делото ще престои през почивните дни, а това ме навежда на мисълта, че моментът е подходящ за „среща с пресата“.

Прекосих фоайето между двамата ми адвокати, слязохме по мраморните стълби и се озовахме на „Макалистър“. Ъгълът на централния градски съд е скосен така, че сградата има диагонален изглед към широкото кръстовище и перфектно поддържания парк срещу „Сивик Сентър Плаза“.

Слънцето блестеше ослепително в контраст с мрачината на съдебната сграда. И както в самото начало на процеса, „Макалистър“ беше толкова задръстена, че не виждах нищо отвъд представителите на пресата и колите на сателитните телевизии, обточващи тротоара.

Много ми напомняше на сцената извън съдебната сграда в процеса на О Джей Симпсън. Същата напомпана от адреналина лудост, която дегизира истината, каквато и да е тя. Настоящият процес не беше достоен за световна сцена. Отразяването в медиите се свеждаше до привличане на телевизионни зрители, рейтинги и долари от реклами. Както и да е, днес аз бях „обектът“.

Като хрътки по дирята на заек, пресата ме забеляза и стегна обръча около мен за смъртоносния лов. Мики беше подготвен с изявление, но така и не успя да го обяви.

— Колко време ще размишляват съдебните заседатели според вас, г-н Шърман?

— Не зная, но съм сигурен, че колкото и време да отнеме, заседателите ще отсъдят, че лейтенант Боксър е невинна по всички обвинения.

— Лейтенант Боксър, ако съдебните заседатели гласуват против вас…

— Няма изгледи това да се случи — отговори Юки вместо мен.

— Г-це Кастеляно, това е първото ви крупно дело. Как се справихте, по ваше мнение?

На тридесетина метра оттам също се бе оформила тълпа около Мейсън Бройлс, неговите колеги и заместниците му. Камерите жужаха, докато санитарката спусна Сам по дървената платформа и го натовари в пикапа. Репортерите ги следваха по петите, засипваха с въпроси Сам, а баща му правеше всичко възможно да закрие момчето.

Разпознах Синди сред тълпата. Тя си пробиваше път с рамо напред през натъпканите като сардели тела, опитвайки се да се приближи към мен. По тази причина не обърнах особено внимание на Мики, когато отговори на мобилния си телефон.

После той сложи ръка рамото ми. Лицето му беше посивяло.

— Току-що ми се обадиха от канцеларията — викна той в ухото ми. — Съдебните заседатели имат два въпроса.

Запровирахме се през тълпата, докато стигнем до колата на Мики, която ни чакаше. Ние с Юки седнахме на задната седалка, а Мики — отпред до шофьора.

— Какво искат да знаят? — попита Юки, щом затръшнахме вратите. Колата потегли бавно през тълпата към „Редуд“.

— Искат да видят вещественото доказателство за поетия от Линдси алкохол — отвърна Мики, обръщайки лице към нас.

— Господи — изстена Юки. — Как могат още да се занимават с това?

— А другото? — запитах настойчиво. — Ти каза, че имали два въпроса.

Видях, че Мики се колебае. Не искаше да ми каже, но се налагаше.

— Искат да знаят има ли горна граница за парично обезщетение, което могат да присъдят на ищците.