Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (14)

Глава 13

— Убий го! — заповядах на Марта.

Тя вдигна поглед към мен и махна с опашка. Обучените овчарски колита реагират на много команди, но „убий“ не е сред тях. Взех плика от хлапето, което се дръпна назад с вдигнати ръце. Затръшнах вратата с бастуна.

Отнесох горе в апартамента си онова, което явно бе съдебна призовка, оставих го до тръбната масичка със стъклен плот на терасата със зашеметяващ изглед към залива на Сан Франциско. Внимателно наместих контузения си задник в един стол.

Марта положи глава върху здравото ми бедро, а аз я погалих, зареяла омаян поглед към искрящите вълни.

Минутите се точеха. Накрая не издържах, отворих плика и разгънах документа.

Докато се опитвах да вникна в написаното, пред очите ми заиграха правни термини около най-важното: „призовка, съд, искова молба“. Не беше сложно. Д-р Андрю Кабът бе завел срещу мен иск за „незаконно причинена смърт, прекомерна употреба на сила и полицейски произвол“. Той настояваше за предварително изслушване в едноседмичен срок, за да прикрепи към иска апартамента ми, банковата ми сметка и всяко мое имущество на този свят, докато не съм се опитала да ги укрия преди процеса.

Кабът съдеше мен!

Обля ме едновременно гореща и студена вълна, докато в мен се надигна чувство за нечувана несправедливост. Отново пресъздадох сцената в ума си. Да, сгреших, че повярвах на хлапетата, но прекомерна употреба на сила? Полицейски произвол? Незаконно причинена смърт?

Тези деца-убийци носеха оръжие.

Те простреляха мен и Джейкъби, докато пищовите ни бяха прибрани в кобурите. Заповядах им да хвърлят пистолетите, преди да отвърна със стрелба! Джейкъби ми е свидетел. Безспорен случай на самозащита. От ясен по-ясен!

И все пак бях уплашена. Даже напълно гипсирана.

Вече виждах заглавията. Обществото щеше да нададе вой: невинни дечица застреляни от ченге! Пресата щеше да прилапа случая като топъл хляб. Щяха да ме приковат на позорния стълб по съдебните телевизионни предавания.

Нямах време за губене. Трябваше да се свържа с Трачио, да наема съдебен защитник, да мобилизирам сили.

Но не бях в състояние да направя нищо. Седях вцепенена в стола, парализирана от нарастващото усещане, че нещо важно ми се изплъзва.

Нещо, което може да ме нарани истински.