Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (71)

Глава 70

Моргата се помещаваше в сутерена на медицинския център „Сетън“. Представляваше облицована с бели плочки зала с неосквернено и свежо излъчване като на щанд за замразени храни в супермаркет. В дъното й приглушено бръмчеше хладилник.

Кимнах на двамата криминалисти, които мърмореха срещу бюрократичните въртели, докато сгъваха дрехите на жертвите и ги прибираха в кафяви хартиени пликове за веществени доказателства.

Веднага ме привлякоха масите за аутопсия, където младият асистент на съдебния лекар изтриваше телата на съпрузите Сардучи с гъба и ги обливаше с маркуч. При моето приближаване той спря водата и отстъпи встрани.

Джозеф и Анемари Сардучи лежаха голи под яркото осветление. По лъскавите им тела липсваха други белези, освен грозните прорезни рани през шиите, а в смъртта лицата им изглеждаха спокойни като на спящи деца.

Клеър извика името ми и ме изтръгна от безмълвното общуване с мъртвите. Обърнах се, а тя ме представи на мъж в синьо работно облекло с найлонова престилка и мрежа върху посивялата коса. Беше слаб, леко прегърбен, с крива усмивка, сякаш бе прекарал паралич или инсулт.

— Линдси, това е Бил Рамос, съдебният патолог. Бил, това е Линдси Боксър от отдел „Убийства“ в Дирекция на полицията, Сан Франциско. Възможно е да има връзка между тези убийства и неин неразкрит случай.

Стиснах ръката на Рамос, а шефът Старк се приближи към нас.

— Докторе, кажете й каквото ми съобщихте по телефона.

Рамос произнесе:

— По-добре да ви го покажа. — Обърна се към асистента си. — Самир, искам да огледам гърба на жената, тъй че да я положим на една страна.

Самир кръстоса левия глезен на Анемари върху десния, а докторът я улови за лявата китка. После двамата завъртяха трупа така, че да застане в странично положение.

Вгледах се в седемте жълтеникави следи, които се пресичаха по задните части на жената, всяка широка около два и дълга около осем сантиметра.

— Нанесени са с огромна сила — произнесе Рамос, — а едва се забелязват. Самир, дай сега да обърнем и г-н Сардучи.

Лекарят и асистентът обърнаха мъжа странично, при което главата му се килна покъртително назад.

— Вижте сега — посочи д-р Рамос, — същите ги има и тук. Многобройни, трудно забележими, правоъгълни вдлъбнатини от охлузвания чрез натиск. Не са червеникавокафяви, както щеше да бъде, ако мястото е удряно, докато още е бил жив, но не са и пергаментово жълти петна, които се образуват при бой postmortem. — Патологът вдигна поглед към мен, за да се убеди, че следя мисълта му. — Ако ме фраснете в лицето и сетне ми пуснете два куршума в гърдите, няма да имам достатъчно кръвно налягане, за да получа ярко кръвонасядане по лицето, но ако сърцето ми е изпомпвало кръв дори още само миг, нещо все пак се появява.

Д-р Рамос приближи скалпела към една от следите по задните части на мъжа и направи разрез през незасегнатата тъкан и една бледа следа от охлузване.

— Нали виждате лекия кафеникав оттенък под охлузването — така наречената „кръговидно ограничено кръвонасядане“? Или иначе казано — продължи Рамос, — дълбоката прорезна рана, прекъснала сънната артерия и блуждаещите нерви, е спряла сърцето почти моментално, но не мигновено. При побоя с камшик сърцето на този мъж е ударило още веднъж за последно. Тези удари са били нанесени cum-mortem — точно преди и при самото настъпване на смъртта. В очите на убиеца жертвата все още е усещала бичуването.

— Изглежда доста лично — вметна Старк.

— О, да. Бих казал, че убийците са мразели жертвите си.

Залата притихна, докато думите на доктора заглъхваха.

— Следите по Джо са по-тесни от следите по Анемари — отбеляза Клеър.

— Да — съгласи се отново Рамос. — Различен инструмент.

— Като от колан — казах. — Възможно ли е да са ги били с различни колани?

— Не мога да кажа с положителност, но определено е правдоподобно — отвърна Рамос.

Клеър изглеждаше не само съсредоточена, но и тъжна.

— За какво се замисли? — попитах я аз.

— Неприятно ми е да го кажа, Линдси, но това наистина ме връща назад. Следите приличат на онези, които още помня върху твоя Джон Доу.