Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (48)

Глава 47

— Лошо куче — обърнах се към Марта. — Май няма да мирясаш, а?

Марта извърна към мен разтапящ кафяв поглед, помаха с опашка и възобнови наблюдението си на скалистия път.

Докато шофирах по магистрала №1, усещах как настръхвам от възбуда. След три мили завих при Кресънт Хайтс — характерна архитектурна пъстрота от къщи, накацали по лицевия склон на хълма над Залива на полумесеца.

Насочих експлоръра по камениста еднопосочна алея, налучквайки пътя, докато мястото на престъплението просто изскочи пред мен. Спрях и изключих мотора.

Жълтата къща с дъсчена облицовка беше прелест — с островърхи прозорци, потънала в цветя градина и дървена ограда с метален парапет. Фамилията Долтри беше изписана с боя върху ръчно направена пощенска кутия, а около всичко това все още бе опъната жълта найлонова лента, дълга около половин миля — американската мечта.

Местопрестъпление. Не влизай без полицейска заповед.

Помъчих се да си представя как двама души са били жестоко убити в тази уютна къща, но образите така и не успяваха да паснат. На такова място просто не биваше да се случва убийство.

Какво бе привлякло убиеца тъкмо тук? Дали е бил предумишлен удар или убиецът просто е попаднал случайно в това мило домашно гнездо?

— Стой тук, момиче — заповядах на Марта на излизане от колата.

Убийството се бе случило преди повече от пет седмици и полицията вече бе изоставила местопрестъплението. Всеки, който искаше да завре носа си там, би могъл да го стори, стига да не нахлува в къщата, а аз засякох признаци на надничане навсякъде: стъпки в цветните лехи, цигарени фасове по настилката, кутии от газирани напитки по ливадата.

Прекрачих през отворената порта, наведох се под лентата и обходих около къщата, пресявайки с поглед обстановката.

Под храстите имаше зарязана баскетболна топка, а на задните стълби бе захвърлена детска маратонка, още влажна от нощната роса. Забелязах, че стъклото на един от приземните прозорци на мазето беше свалено от рамката и подпряно на стената: вероятното място на проникване.

Колкото по-дълго стоях около къщата на семейство Долтри, толкова по-учестено биеше сърцето ми. Промъквах се скришом из мястото на престъплението, вместо да нося отговорност за него, а това ме караше да се чувствам в опасност и зле, сякаш престъплението не е моя работа и мястото ми не е тук. В същото време, заради онова, което Клеър бе споделила с мен предната вечер, нещо ме караше да действам.

Семейство Долтри от Кресънт Хайтс не бяха първите жертви, млатени с бич. Кой друг е бил подлаган на това варварство? Бяха ли свързани тези убийства с моя нерешен случай Джон Доу №24?

Отпусни се и не се набивай в очи, беше ме посъветвала Юки. Направо се изсмях с глас. Качих се в експлоръра, потупах партньора ми по козината и потеглих обратно надолу по каменистия път към магистралата.

За десет минути стигахме Залива на полумесеца. Исках да огледам къщата на О’Моли.