Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (12)

Глава 11

Медицинската сестра, чието име беше Хедър Грейс, светица на светиците, ми беше осигурила инвалидна количка. Седях в нея край леглото на Джейкъби, а късното следобедно слънце нахлуваше през прозореца на интензивното отделение и огряваше синия линолеум на пода. Тялото му бе пронизано от два куршума. Единият бе поразил белия дроб, а другият бе продупчил бъбрека. Ритникът, който бе получил в главата, бе счупил носа му и лицето му бе придобило ярък цвят на патладжан.

Това беше третото ми посещение за три поредни дни и макар че правех всичко възможно, за да го ободря, настроението на Джейкъби си оставаше безпощадно мрачно. Наблюдавах го как спи, когато подпухналите му очи се отвориха колкото цепки.

— Здравей, Уорън.

— Здрасти, виртуозке.

— Как си?

— Като най-големият конски задник на света. — Закашля се болезнено и аз се намръщих съчувствено.

— Не се тревожи, приятелю.

— Драйфа ми се, Боксър.

— Зная.

— Не спирам да мисля за това. И да го сънувам. — Млъкна и докосна бинтования си нос. — Пустото му хлапе да ме гръмне, докато аз се държа за оная си работа.

— Хм. Бил е клетъчният ти телефон, Джейкъби.

Не се засмя, което беше лошо.

— Нямам никакво извинение.

— Поне сърцата ни са били на място.

— Сърца ли? Дръжки. Следващият път повече мозък и по-малко сърца.

Прав беше, разбира се. Поемах казаното и добавях още подробности наум. Като например щях ли отново да се чувствам нормално с пистолет в ръка? Щях ли да се колебая, когато не бива? Щях ли да стрелям, без да мисля? Подадох на Джейкъби чаша вода със сламка.

— Издъних се. Трябваше да закопчея онова хлапе.

— Такова нещо даже не бива да ти минава през ум, Боксър. Ние трябваше, а ти може би ми спаси живота.

На вратата се мярна фигура. Косата на шефа ни Антъни Трачио беше зализана на темето, носеше прост, спретнат цивилен костюм, а под мишница стискаше кутия бонбони. Приличаше на тийнейджър, дошъл на първа среща. Но не съвсем.

— Джейкъби. Боксър. Радвам се, че ви намирам заедно. Как сте, възстановявате ли се?

Трачио не беше лош човек и с мен се държеше добре, но не може да се каже, че отношенията ни бяха чак любовни. Той се повдигна на пръсти, след което се приближи до леглото на Джейкъби.

— Имам новини.

Веднага прикова вниманието ни.

— Хлапетата на Кабът са оставили пръстови отпечатъци в „Лорензо“. — Очите му святкаха. — А Сам Кабът е направил самопризнания.

— О, мамка му! Истина ли е? — изхриптя Джейкъби.

— Кълна се в майка си. Хлапакът казал на една медицинска сестра, че със сестра му си правели игричка с безпризорните. Наричали я „Куршум или баня.“

— Сестрата ще свидетелства ли?

— Да. Закле ми се.

— „Куршум или баня“. Мръсни копеленца — изпръхтя Джейкъби. — Игричка.

— Да. Е, играта свърши. Даже в спалнята на момичето в дома им открихме тетрадки, в които е колекционирала криминални истории. Откачалка на тема убийства. Чуйте, вие двамата се оправяйте, разбрано? И не се тревожете за нищо. О, а това е от екипа — каза, подавайки ми кутията шоколадови бонбони „Джирардели“ и картичка с надпис „Оздравявайте“ с много подписи. — Гордеем се с вас двамата.

Поговорихме още минута-две, предадохме благодарности на приятелите ни от следствието. Когато си тръгна, се пресегнах и стиснах ръката на Джейкъби. Това, че едва не умряхме заедно, беше изковало помежду ни интимност, надхвърляща приятелството.

— Е, били са мръсни гадчета — произнесох.

— Да, бе. Отваряй шампанското.

Нямаше как да споря с него. Фактът, че децата на Кабът бяха убийци, не променяше ужаса на стрелбата ни. Както не променяше мисълта, която таях вече от дни.

— Ще ти кажа нещо, Джейкъби. Обмислям да се оттегля. Да напусна работата.

— Хайде, на мен ли ги говориш тия!

— Сериозно.

— Няма да напускаш, Боксър.

Оправих една гънка на одеялото му и натиснах бутона за повикване на сестрата, за да ме откара обратно в моята стая.

— Гледай да си отспиш, партньоре.

— Зная. И не се тревожи за нищо.

Наведох се и целунах брадясалата му буза за пръв път, откакто го познавам. Знаех, че ще го заболи, но Джейкъби всъщност се усмихна.