Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (27)

Глава 26

Пенелъпи се оказа грамадна праска, виетнамска порода, цялата черна, с дебел тумбак и мустачки. Тя се заклати към мен, пръхтяща, грухтяща и аз се наведох през оградата да я погаля по главата.

— Здрасти, красавице — поздравих я.

Здрасти, Линдси.

Към кочината на Пенелъпи беше закрепена бележка, тъй че влязох вътре, за да се запозная отблизо с Правилника на прасешкия дом, „написан“ от Пенелъпи.

Драга Линдси,

В тази бележка пише само за мен.

1) Искам два пъти на ден копаня свинска лапачка и чиста купа с вода.

2) Обичам и дребни доматчета, солети с фъстъчено масло и праскови.

3) Моля те, идвай да говориш с мен всеки ден. Обичам гатанките и песента от „Питката Боб с квадратните гащи“.

4) При спешни случаи моят ветеринар е д-р Монгил в града, а моите прасешки детегледачки са Кароли и Алисън Браун. Алисън е една от най-добрите ми приятелки. Телефонните им номера са до телефона в кухнята.

5) Няма да ме пускаш в къщата, нали? Вече съм предупредена.

6) Ако ме почешеш под брадичката, можеш да си намислиш три желания. Всяко нещо на света, което си поискаш.

Бележката беше подписана с кръстчета и подпечатана с малко заострено копитце. Това се казва Правилник на прасешкия дом! Кет, голяма веселячка си!

Погрижих се за неотложните нужди на Пенелъпи, после се преобух в чисти джинси, сложих си бледолилава тениска и заведох Марта и китарата на предната веранда.

Докато подрънквах няколко акорда, уханието на розите и соленият дъх на океана ме отнесоха мислено към първото ми идване в Залива на полумесеца. Беше по това време на годината. Във въздуха се носеше същият плажен мирис, а аз работех по първия си случай на убийство. Жертвата беше младеж, когото бяхме намерили убит по жесток начин в стаята му в долнопробен хотел в „Тендърлойн“, където бе пребивавал временно.

Носеше само тениска и един бял къс чорап. Червеникавата му коса беше сресана, сините му очи оцъклени, а гърлото му бе прерязано от ухо до ухо. Беше почти обезглавен. Когато преобърнахме тялото, забелязах, че кожата на задните му части беше смъкната от бой с нещо от рода на камшик.

Обозначихме го като Джон Доу №24 и по онова време бях почти убедена, че ще открия убиеца му. Тениската на Джон Доу беше с надпис „Дистилъри“ — туристически ресторант, намиращ се в Мос Бийч, на север от Залива на полумесеца.

Това беше единствената ни реална следа. И макар че претърсих градчето из основи, както и околните общини, следата не ни отведе никъде.

Сега, десет години по-късно, Джон Доу №24 продължаваше да е неидентифициран, непотърсен, невъзмезден от правосъдната система, но за мен той никога нямаше да бъде поредния неразкрит случай. Беше като стара рана, която се обажда при дъждовно време.