Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (134)

Глава 133

Цяла нощ гърмежите над „Пилар Пойнт“ не стихваха, изригваха фойерверки и разцъфваха в небето. Покрих главата си с възглавница, за да се скрия от шума, но и това не помогна.

Моето куче-герой се бе навряло в най-далечния ъгъл под леглото и бе притиснало гръб о стената.

— Няма страшно, Бу. Ей сега ще свърши. Бъди юначага.

Унесох се в сън, но скоро ме стресна металическия звук от превъртане на ключ в бравата.

Марта също го чу и се изниза от спалнята към входната врата с яростен лай.

Някой се вмъква през вратата.

Всичко стана много бързо.

Стиснах дръжката на пистолета, изтърколих се от леглото на килима и с биещо до пръсване сърце запълзях към предната стая.

Опипвах стените и броях вратите между моята стая и дневната, усетих пулса си в гърлото, когато зърнах сянка да се прокрадва в къщата.

Свих се и приклекнах, стиснала с две ръце пищова, насочен напред, и изкрещях:

— Вдигни шибаните си ръце, така че да ги виждам. Веднага!

Последва пронизителен писък.

Нахлулата през вратата лунна светлина освети лицето на ужасената ми сестра. Малкото дете, което носеше на ръце, писна заедно с нея.

За малко и аз да сторя същото.

Изправих се, махнах пръста си от спусъка и отпуснах ръката с пистолета надолу.

— Кет, аз съм. Ужасно съжалявам. Стига, Марта! Престани!

— Линдси? — Кет пристъпи към мен, докато нагласяше Мередит в прегръдката си. — Този пистолет зареден ли е?

Бриджит, която бе само на шест години, пристъпваше зад сестра ми. Тя притисна някакво раздърпано плюшено животно пред лицето си и ревна с все сили.

Ръцете ми трепереха, кръвта ми пулсираше в ушите.

Господи, за малко да застрелям сестра си.