Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (113)

Глава 112

Три патрулни коли бяха спрели до тротоара. Подвижни патрулни радиостанции бръмчаха и пукаха, а по цялата Крайбрежна лампите светнаха една подир друга, хората наизлязоха навън по пижами и халати, тениски и шорти, с разчорлени коси и уплашени в съня лица.

Предният двор на Кет беше осветен от прожектори, а патрулните коли се разпръсваха една по една след допитване до шефа. Няколко униформени полицаи се заеха да събират гилзите, а двама следователи тръгнаха да обхождат съседите.

Заведох Старк в къщата и двамата огледахме счупените прозорци, строшените мебели и надупчената от куршуми ламперия в „моята“ спалня.

— Да имаш някаква идея кой може да е извършил това? — попита Старк.

— Никаква — отвърнах. — Колата ми е на алеята, където всеки може да я види, но не съм казвала на никого, че съм в града.

— А защо все пак си тук, лейтенант?

Чудех се как най-добре да отговоря, когато чух Алисън и Кароли да викат името ми. Младо ченге с щръкнали зачервени уши се появи на прага на стаята и съобщи на Старк, че имам посетители.

— Не могат да влязат вътре — отсече Старк. — За бога, някой отцепи ли улицата?

Униформеният полицай поклати отрицателно глава и лицето му почервеня.

— Защо, по дяволите? Първо правило: Стабилизирай обстановката. Заемете се с това!

Последвах патрулния до прага, където Кароли и Алисън ме сграбчиха в нетърпелива двойна прегръдка.

— Едно от хлапетата ми засече полицейската радиостанция — обясни Кароли. — Пристигнах тук веднага щом научих. Боже мой, Линдси, ръцете ти!

Погледнах към тях. Имах драскотини от строшените стъкла над лактите и кървавите струйки бяха изцапали блузата ми.

Изглеждаше доста по-зле, отколкото бе в действителност.

— Добре съм. Само няколко драскотини. Сигурна съм.

— Нали нямаш намерение да останеш тук, Линдси? Защото това е пълна лудост — изрече Кароли с изписани на лицето й тревога и страх. — В училището има предостатъчно място, където да те приютя.

— Добра идея — намеси се Старк, появил се зад гърба ми. — Иди при твоята добра приятелка. Аз имам да провеждам разговори с криминалистите, които ще вземат проби от стените и ще претърсват всичко цяла нощ.

— Няма нищо. Тук съм в безопасност — отвърнах му. — Това е къщата на сестра ми. Никъде няма да ходя.

— Добре. Само не забравяй, че случаят е наш, лейтенант. Все още си извън твоята юрисдикция. Не ни се прави на каубойка, става ли?

— Да се правя на каубойка? С кого си мислиш, че разговаряш?

— Виж. Съжалявам, но някой току-що се опита да те убие.

— Да. Схванах това.

Шефът приглади коса по навик.

— Ще оставя една патрулна кола да дежури на алеята през цялата нощ. А може и по-дълго.

Докато си вземах довиждане с Кароли и Алисън, шефът отиде до колата си и се върна с хартиен плик. Използва химикалка, за да вдигне колана и го набута в плика. Загърнах се плътно в достойнството си и затворих входната врата. Легнах си, но естествено, не можах да заспя. Ченгета сновяха напред-назад из къщата, тръшкаха врати и се смееха, а умът ми се блъскаше като луд.

Погалих разсеяно главата на Марта, която потрепери до мен. Някой обстрелва къщата и остави след себе си послание.

Дали е предупреждение да стоя далеч от Залива на полумесеца?

Или стрелецът наистина бе направил опит да ме убие?

Какво ще се случи, когато се окаже, че съм жива?