Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (107)

Глава 106

Небето над нас беше сиво и навъсено, когато с Марта излязохме от апартамента и напуснахме Сан Франциско. Включих радиото на колата и хванах прогнозата за времето, която слушах с половин ухо, докато се провирах през утринната суматоха на градското движение.

Пълзях по улица „Потреро“, замислена за шефа Трачио. Вчера, когато се видяхме в съда, той ми предложи да се върна на работа, с което ме развълнува, сякаш ме канеше на среща.

Само трябваше да му стисна ръката в знак на съгласие.

Ако го бях сторила, тази сутрин щях да карам към управлението, да държа реч на полицаите колко важно е да продължаваме напред и да затъна в камарите бумаги върху бюрото ми по нерешени случаи. Щях да съм поела отново нещата в ръце.

Но въпреки че шефът беше настоятелен, му отказах.

— Имам още ваканция на разположение, шефе. Добре ще ми дойде.

Каза, че ме разбира, но едва ли. Самата аз още не бях наясно какво искам да правя с живота си и имах чувството, че ще е все така, докато не стигна до дъното на убийствата в Залива на полумесеца.

Тези неразкрити убийства също бяха част от мен.

Усещах под лъжичката, че ако свърша онова, за което ме бива, ако съм настойчива, ще открия кучия син, видял сметката на моя Джон Доу и на всички останали.

В момента ме интересуваше единствено това.

Хванах шосе №280 в южната посока и след като се изнесох от града, свалих прозорците и смених станцията.

Към 10:00 часа косата ми плющеше през лицето, а Сю Хол въртеше любимите ми стари парчета по канал 99.7 FM.

— Тази сутрин не вали — мъркаше тя, — денят е първи юли, прекрасен сив ден, обвиващ Сан Франциско в перлена мъгла. Не обожаваме ли точно мъглата на Сан Франциско?

След това от тонколоните се разля подходящата песен: „Полети като орел“.

Пригласях с пълно гърло, докато мелодията вливаше кислород в кръвта ми и изстрелваше настроението ми отвъд озоновия слой.

Свободна съм.

Ужасният процес бе в огледалото ми за обратно виждане и изведнъж бъдещето ми се разстла като пътя пред мен.

На тридесетина километра от града Марта вече имаше нужда от спирка за почивка и спрях на паркинга на някаква мексиканска закусвалня „Тако Бел“. Беше дървена барака, строена през шейсетте години преди поземлената комисия да се усети накъде вървят нещата. Тъй че в едно от най-красивите кътчета по крайбрежието сега стърчеше една от най-грозните постройки на света.

За разлика от магистралата, прокарана високо над нивото на океана, паркингът на ресторанта за бързо хранене беше на морското равнище. Група скали отделяше асфалта от плажа, отвъд който наситеносиният Тихи океан се ширеше до хоризонта.

Взех си чуро с канела и захар, на което не можах да устоя, голямо черно кафе и се настаних върху скалата. Наблюдавах татуираните мускулести тела на сърфистите как се носят по вълните и Марта как тича по ослепителния сивкав пясък, докато слънцето стопи мъглата.

Когато запечатах този неповторим момент в паметта си, повиках Марта да се връщаме в колата. След двадесет минути навлязохме в покрайнините на Залива на полумесеца.