Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (9)

Глава 8

На улица „Ларкин“ бе слегнала потискаща притаена тишина. Сетне изведнъж гръмнаха звуци. Някакво радио малко по-надолу пусна рап. Чух задавените стонове на момчето. До ушите ми достигна вой на приближаващи полицейски сирени.

Джейкъби изобщо не шаваше. Извиках му, но не отговори. Откачих мобилния телефон от колана си и събрах сили да съобщя:

— Двама полицаи са в безпомощно състояние. Двама цивилни са в безпомощно състояние. Нужна е медицинска помощ. Изпратете две линейки. Веднага.

Диспечерът ми задаваше въпроси: местонахождение, номер на полицейската значка, отново местонахождение.

— Лейтенант, добре ли сте? Линдси! Отговори ми!

Звуците ту прииждаха, ту заглъхваха. Изтървах мобифона и положих глава на мекия, много мек паваж. Бях застреляла деца. Деца! Видях шокираните им изражения, докато падаха. Господи, какво извърших?

Усетих топла кръв да се събира под шията и под крака ми. Отново отиграх в ума си сцената, само че този път блъсках децата върху колата и им слагах белезници. Претърсвах ги за оръжие. Постъпвах умно. По правилата!

Проявихме непростима глупост и сега всички ще умрем. Милостиво ме обгърна мрак и затвори очите ми.