Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (39)

Глава 38

Денят се разстилаше като жълта плажна хавлия. Колко жалко, че Джо не можеше да го сподели с мен.

Подсвирнах на Марта да се качи в колата и поехме към града за провизии. Профучавайки по „Кабрильо“ мярнах надписа: „Училище Бейсайд, Отдел детски социални грижи, щат Калифорния“.

Голямата синя викторианска сграда се издигаше вдясно от мен. Импулсивно свих към паркинга и спрях колата.

Останах известно време вътре, обхождайки с поглед сградата, дворното игрище и високата решетъчна ограда. После заключих колата и тръгнах по чакълената пътека към тежката дъбова врата.

Отвори ми чернокожа жена със свръхтегло, тридесетинагодишна.

— Здравейте — казах. — Търся д-р Браун.

— Заповядайте. Тя е в учителската стая. Аз съм Мая Абуд, една от учителките.

— Какво е това училище? — запитах, докато я следвах из тесните тъмни коридори, а после и по стълби нагоре.

— Щатските власти събират тук предимно безпризорни деца. Тези при нас са от късметлиите.

Подминахме малки класни стаи, салон с телевизор, както и куп деца от съвсем малки до юноши. Беше като далечен отглас от „Оливър Туист“, но мисълта, че децата са бездомни, все пак бе тъжна и потискаща.

Г-ца Абуд ме остави на прага на светла стая с много прозорци, в която съзрях Кароли Браун. Тя скочи на крака и се приближи към мен.

— Линдси. Радвам се да те видя.

— Просто минавах наблизо и реших да се отбия и да се извиня, задето не бях много учтива вчера.

— О, стига. Всъщност аз те изненадах, а ти не ме познаваше. Радвам се, че дойде. Искам да те срещна с някого.

Обясних на Кароли, че съм дошла съвсем за малко, но тя ме увери, че няма да се забавим повече от минута.

Последвах я навън към спортната площадка и видях, че се насочваме към красиво около осемгодишно тъмнокосо момиченце, което седеше до маса под сянката на дърво и си играеше с фигурки на войници.

— Това е дъщеря ми Алисън — представи я Кароли. — Али, това е Линдси, лелята на Бриджит и Мередит. Тя е полицайка, лейтенант.

Момиченцето ме погледна с грейнали очи.

— Знам много добре коя сте. Вие се грижите за Пенелъпи.

— Точно така, Али, но само за няколко седмици.

— Пенелъпи е много умна, нали? Може да чете мисли.

Момиченцето се разбъбри за своята приятелка прасето, докато с майка й ме изпращаха към паркинга.

— Наистина е страхотно, че си полицайка — увери ме Алисън и ме хвана за ръката.

— Така ли?

— Разбира се. Значи можеш да оправяш всичко.

Почудих се какво ли иска да ми каже хлапето, а то стисна възбудено пръстите ми, след което се затича към колата. Марта въртеше опашка и лаеше, докато не я пуснах навън. Затанцува около Алисън, обсипа я с мокри целувки.

Накрая успяхме да ги разделим и се уговорихме скоро да се видим. Докато им махах през отворения прозорец, си помислих, че съм си намерила нова приятелка.