Джеймс Патерсън, Максин Паетро
4-ти юли (43)

Глава 42

Седях на предната веранда и подрънквах на китарата, когато някакво оглушително трещене ме разконцентрира. Не беше за вярване, камион за извозване на автомобили дрънчеше по иначе спокойното платно на крайбрежния булевард. Смръщих се, докато не забелязах, че возеше бонвил от 1981 година.

Моя бонвил.

Шофьорът ми махна с ръка, щом ме забеляза.

— Здрасти, госпожо. Имам специална доставка за вас.

Аха, лунният човек. Бензинджията. Ухилих се, докато Кийт спускаше надолу колата с лостове. Щом колата стъпи на четирите си гуми, той се измъкна от кабината и се приближи към мен с кръшна походка.

— Какво те кара да си мислиш, че можеш да накараш тази таратайка да тръгне? — запита ме той и седна на едно стъпало.

— Вече съм бърникала няколко мотора — обясних. — Предимно патрулни коли.

— Значи си механик? — подсвирна той през зъби. — Абе, знаех си аз, че има нещо свястно в теб.

— Не точно механик. Полицайка съм.

— Лъжеш.

— Никога не лъжа — засмях се на страхопочитанието в погледа на хлапака.

Той протегна към мен мускулеста ръка и с едно безцеремонно „Може ли?“ взе китарата от ръцете ми.

Ами заповядай, приятелче.

Хлапакът я сложи в скута си, дрънна един-два акорда, след което изблея няколко строфи от сълзлива кънтри песен в стил „Моята любима ме остави“. Вложи в тях толкова емоция, че ме разсмя от сърце.

Кийт направи комичен поклон и пак ми връчи китарата.

— Та по каква музика си падаш? — попита.

— Акустичен рок. Блус. В момента точно разучавах нещо. Колкото да си запълвам времето с разни парчета.

— Имам идея. Защо не го обсъдим на вечеря? Знам един рибен ресторант в Мос Бийч.

— Благодаря, Кийт. Идеята ти не е лоша, само че вече съм обвързана. — Вдигнах ръка и докоснах медальона от Джо.

— Въпреки това ще ти кажа, че разбиваш сърцето ми.

— Аууу. Ще го преживееш.

— Не, истина е. Разбит съм. Красива, пък и механик в свободното си време. За какво повече да мечтае един мъж?

— Хайде стига, Кийт — казах и го потупах по ръката. — Я ми покажи новата ми кола.

Тръгнах да слизам от верандата, Кийт ме последва. Погалих бронята на бонвила, отворих вратата на шофьора и седнах вътре. Колата беше приятно просторна и комфортна на вид, а таблото й пълно с копчета и приспособления, точно както си го спомнях.

— Добър избор, Линдси — изтъкна Кийт и се облегна на покрива на колата. — Не бих ти продал боклук. Кутията с инструменти е в багажника, но се обади, ако имаш проблеми.

— Ще се оправя.

Ухили ми се глуповато, свали си шапката, разтърси русата си коса и след като пак я нахлупи на главата си, рече:

— И умната, хей.

Махах му, докато се тръгваше. После вкарах ключа в стартера на новото си бебе и го завъртях.

Двигателят не се запали. Даже не се закашля, не избръмча, ни вопъл, ни стон.

Беше мъртъв като прегазена жаба насред пътя.