Александра Маринина
Седмата жертва (8)

Образцова

Татяна бе мобилизирала всичките си сили, за да не показва тревогата си. И въпросът не беше, че се опитваше, както се казва, да не се изложи. Тя не искаше да безпокои мъжа си и жалеше Ирочка, своята племенница, която беше голяма страхливка и се тормозеше за всякакви дреболии. През цялата съботна вечер и сутринта в неделя успяваше, и то доста успешно, да се преструва, че всичко случило се не е нищо повече от глупава шега, силно гарнирана с черен хумор. Стасов напълно се поддаде на този спектакъл, но Ирочка продължаваше да се тревожи и не можеше да говори за нищо друго, освен за картоненото плакатче.

Но в неделя следобед ситуацията започна да се променя. Те тъкмо привършваха обяда си, когато се обади Настя.

— Зарубин я е намерил — каза тя.

— И?

— Установил е името и местожителството й. Самата мадам се крие някъде.

— Но как може да е сигурен, че е тя? — У Татяна се пробуди следователят, който не разчита на интуицията си.

За такива неща. Следователят трябва да знае нещата със сигурност, за да си прави верни изводи. — Има ли снимка, която може да се покаже на момчето?

— Снимките били много стари, не вършели работа. Поне така смята Зарубин.

— Тогава откъде е сигурен, че е тя?

— Снощи не е отишла на рождения ден на приятелка, макар че била поканена и я очаквали. И днес никой не я е виждал. В жилището й обаче имало явни следи от внезапно забогатяване. Касови бележки от магазини за общо почти десет хиляди рубли, с вчерашна дата. Тази мадам била бивша балерина, дребничка и слабичка. Именно така я описа Жуков. Между другото, по сведения от почти достоверни източници вчера в интересуващото ни време се е размотавала из „Болшой Николопесковски“, точно до „Нови Арбат“. Така че няма и алиби.

— Ясно — проточи Татяна. — Добре, ще почакаме. Дръж ме в течение.

Тя помогна на Ирочка да разтребят в кухнята след обяда, после облече синчето си, сложи го в количката и излезе с него на разходка. Тревогата все повече се изостряше и ходенето беше единственият начин малко да се успокои.

„Отгатни къде ще срещнеш смъртта“. Чия смърт? Своята ли? Смъртта на близки хора? Баща й, вече престарял, живее в Петербург. Тя няма да може да го защити. Ира? Млада, плашлива, предпазлива. Да, тя не би си позволила случайни контакти, вече има горчив опит, миналата година така се опари, че ще й държи влага цял живот. Но нали е жена, слаба жена, не може да се защити. Стасов? И за него не може да не се страхува. Вярно, той е едър мъж, як, опитен. Но още никой не е измислил защита срещу куршум. Както и от взрив. При тях скоростта на бягането, точността на удара и височината на скока не играят особена роля. Гришенка? За това дори е страшно да си помислиш. Казват, че ако често мислиш за нещо лошо и се страхуваш от него, то непременно ще се случи, защото злата мисъл е материална. Татяна не знаеше така ли е или не, но когато става дума за единственото ти дете, започваш да вярваш на всичко.

Потънала в мислите си, тя дори не забелязваше какво е времето. Грееше студено октомврийско слънце, небето беше ясно и бледосинкаво, но Татяна имаше чувството, че вали проливен дъжд. На моменти я притискаше болезнената тъга, която я спохождаше винаги в дъждовно време. Колко хубаво беше до вчера сутринта! Вярно, работата на следователя има своите недостатъци, трудности и проблеми, но колкото и много да са те, може ли това да се сравни със ситуация, в която те заплашват? Открито, недвусмислено. И ти не знаеш откъде да очакваш нещастието.

— Танечка! — чу тя съвсем наблизо познат глас.

Сепна се и видя Андрей Тимофеевич, своя съсед. Снажен, стегнат, с дълъг зеленикавосив шлифер от скъп плат, сега той изобщо не приличаше на грубоватия и простоват човечец, какъвто изглеждаше обикновено. Предната вечер той ги навести да изрази съчувствието си и да се поинтересува как е приключило всичко. Каза, че е гледал предаването. („Е, че как можех да го пропусна? Та вие не сте ми чужд човек, пък и с приятелката ви се запознах“.)

— А аз отдавна вървя до вас — радостно съобщи съседът. — Така сте се замислили, че не забелязвате нищо наоколо.

Татяна се усмихна смутено:

— Извинете.

— Ама моля ви се, моля ви се — замаха ръце Андрей Тимофеевич, — прекрасно ви разбирам, такава неприятност ви се стовари. Между другото, имате ли някакви новини? Разбра ли се нещо?

— За съжаление, почти нищо.

— Защо почти? Значи все пак има нещо?

— Съвсем малко. Разбра се, че една алкохоличка, която живее в района на „Арбат“, вчера внезапно забогатяла и изчезнала някъде. Може би именно тя е дала на момчето плаката и парите. А може и да не е тя. Засега я търсят; когато я намерят, ще разберем.

Съседът известно време вървя до нея мълчаливо. Когато до техния блок оставаха двайсетина метра, отново заговори:

— Танечка, аз разбирам тревогата ви, а и вие самата снощи казахте, че не е ясно към кого е отправена заплахата. Може да е лично към вас, може да е към приятелката ви Анастасия, а може и да не е лично към вас, а към вашите близки. Аз съм пенсионер, имам достатъчно време. Искате ли да се грижа за Ирина? Вие с Владислав Николаевич по цял ден сте на работа, а тя е сама у вас с детето ви. Съгласете се, те са две потенциални жертви, и то абсолютно беззащитни.

— Андрей Тимофеевич! — Татяна се опита да го прекъсне: толкова чудовищна й се стори самата мисъл, че тайнственият непознат може да е избрал за жертва Ира или Гришенка. Стана й страшно, като чу произнесените на глас думи, които се бе страхувала да си каже сама.

— Трябва да гледаме истината в очите — много сериозно отвърна съседът. — Разбирам колко ви е неприятно да обсъждате това, но проблемът си е проблем. Затова нека преминем към него. Готов съм да придружавам Ирина всеки път, когато излиза от къщи, например за покупки или на разходка с вашия син. Можете също да я инструктирате да не отваря вратата на никого, без предварително да ми се обади по телефона. Аз ще изляза и ще видя кой е дошъл.

— А не се ли страхувате, че може да станете жертва вместо Ира? — усмихна се кисело Татяна.

— Не се страхувам. И не забравяйте, че имам голямо куче.

— Не приличате на Джеймс Бонд. И прощавайте, Андрей Тимофеевич, но вече сте човек на възраст. Вас няма да е по-трудно да ви повалят, отколкото моята Ирочка. А вашият великолепен дог Ахат не е служебно куче. Вярно, той може да уплаши нападателя с вида и ръмженето си, но не може да ви защити.

Те влязоха във входа и спряха да почакат асансьора. Съседът отново се умълча и заговори едва когато слязоха на своя етаж:

— Искам да ви кажа две неща, Татяна Григоревна. — Тонът му внезапно стана официален, а гласът му — студен и строг. — Първото: ако престъпникът е млад и силен, той най-вероятно лесно ще ме елиминира. Но защо смятате, че е млад и силен? Да не би да мислите, че възрастните хора са годни само да седят край печката и да дундуркат внуци, а престъпления вършат само младите? И второ: подценявате ме. След всичко това ще си взема довиждане с вас.

От изненада Татяна се вцепени, а Андрей Тимофеевич отключи вратата на апартамента си и се скри в тъмното антре. Кой знае защо, тя очакваше, че съседът ще затръшне вратата. Но тя се затвори почти безшумно.

Към девет часа вечерта отново се обади Настя:

— Зарубин е установил какви дрехи е купила нашата мадам. Между другото, фамилното й име е Старостенко. Пълна дамска екипировка, като се почне от бикините и сутиена и се свърши с перуката, шлифера и обувките. На касовите бележки се отпечатва името на магазина и Серьожа е вдигнал на крак всички продавачки. В жилището са били разхвърляни етикети от дрехите и по тях продавачките са му съставили пълен списък: какво, от какъв плат, какъв цвят и номер, чие производство. Въпросът обаче е там, че Старостенко не е купила тези неща.

— Тоест как? Откраднала ли ги е?

— Таня, събери си ума, та нали е имало касови бележки — възмути се Настя. — Всичко е платено. Само че го е платил друг.

— Кой?

— Там е въпросът я. Продавачките много добре си спомнят тези дрехи, защото рядко се случва купувачите да избират пълен гардероб. Още повече в наше време, когато всичко поскъпна три-четири пъти. Пазарували са две млади момичета, наглед и според акцента — не московчанки, а някъде от Юга.

— От Кавказ ли? — уточни Татяна.

— Не, от Украйна или от южните краища на Русия. Ставропол, Ростов, Краснодар — нещо такова. Фрикативно „г“ и интонацията към края на фразата при тях се покачва.

— Странно… — Татяна помълча. — Каква връзка може да има между една арбатска алкохоличка на над четирийсет години и млади момичета провинциалистки? Та нали не може Старостенко да ги е помолила да напазаруват тези неща за нея?

— Не може — съгласи се Настя. — Нито един нормален човек, най-малко пък беден като нея, не би дал такава сума на чужди хора срещу честна дума. Ами ако я измамят и изчезнат с парите? Макар че подобна молба е напълно обяснима. Старостенко се вижда в огледалото и разбира, че ако влезе в приличен магазин, ще я съсипят от подигравки. Или веднага ще я изгонят от пробната. И ще й крещят да не пипа скъпите дрехи с мръсните си ръце. Тя наистина може да се е срамувала да влезе в магазин. Но не вярвам, че може да е дала толкова пари на първите две срещнати момичета.

Изводът беше ясен като бял ден. Някой е помолил момичетата да купят всичко необходимо, но не и изчезналата Старостенко. Направил го е човекът, който й е платил за услугата. Човекът, който е написал текста на плаката. Човекът, който не е искал продавачките в магазина да го запомнят.

— Настя — попита Татяна след минута пауза, — а за какво е бил все пак този цирк? Ако има някой трети, той е платил на Старостенко за услугата и е изчезнал в неизвестна посока. Той не би трябвало да се интересува как и за какво тя ще похарчи парите. А ние с теб стигаме до извода, че той не само й е платил, но и е положил определени усилия тази арбатска алкохоличка да бъде добре облечена. Защо?

— Не знам — въздъхна Настя. — Чувствам, че именно тук нещо не се връзва. Именно тук се крие нещо. Вероятно ужасна тайна — мрачно се пошегува тя.

— Или смъртна заплаха — добави Татяна. — С една дума, драга, ще трябва да си признаем, че си имаме работа не с шегаджия. Това е същество сериозно и с планирана отдалече цел. Как мислиш, колко дни ще минат, докато той се обади отново?

— Сигурно три дни — предположи Настя. — А може и два.

Но тя грешеше.