Метаданни
Данни
- Серия
- Анастасия Каменская (21)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Седьмая жертва, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Здравка Петрова, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Александра Маринина
Заглавие: Седмата жертва
Преводач: Здравка Станчева Петрова
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2009
Тип: роман
Националност: руска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Отговорен редактор: Ангелин Мичев
Редактор: Валентина Груева
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 978-954-26-0781-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12260
История
- — Добавяне
Зарубин
Сергей за пръв път се срещаше със стария Айрумян и трябваше да признае, че остана силно впечатлен от него. Съдебномедицинският експерт не спираше да говори, да се чудиш просто как при това успяваше да не се отплесва от работата си. Розовото оплешивяло кръгче на главата му, обградено от късо подстригана бяла коса, се мяркаше в различните краища на стаята според това кой точно предмет или документ Гурген Арташесович искаше да намери и демонстрира в съответния момент. Той бързо и безпогрешно намираше всичко, показваше го и го коментираше, като при това не млъкваше нито за миг.
— Колко се радвам, папагалче мое пъстрокрило — бърбореше той, като се обръщаше към Настя, — че си се върнала при чичо Витя. При чичо Витя ти си беше на мястото, на най-родното си място. И за мен, стареца, си е радост — все от време на време ще ме навестяваш. Защото просто се ужасих, когато чух, че си се преместила на щабна работа. Кой ли, рекох си, ще ми задава разни и разнообразни въпроси, кой ще разповива безименни покойници, на кого ще намигат старческите ми очички, кого сега ще наричам моя рибка и звездичка. Е, по-рано наричах така внучките си, но от някое време насам изгубих желание — не стават те за звездички, стар човек съм, не ми е ясен техният начин на живот.
— А кой е този чичо Витя? — шепнешком се поинтересува Зарубин, когато Айрумян се извърна, за да търси в шкафа поредната папка.
— Моят началник Гордеев — също шепнешком отговори Настя. — Виктор Алексеевич.
— А защо да е „чичо“? Те да не са роднини? — недоумяваше Сергей.
— Това са просто арменски маниери — поясни тя, като попоглеждаше експерта. — Когато уважаваш един човек, наричаш го „чичо“. При тях по принцип бащиното име не се употребява, започнали са да го използват само заради съветските закони и правила. Инак са били просто Гурген, Сурен или Ашот. Така че, за да подчертаят уважителното си отношение, казват „чичо“. В Грузия пък казват „батоно“, което на практика е същото.
— Стига шушу-мушу — без да се обръща, се намеси Гурген Арташесович, — къде ви възпитават вас, младежта? Ето го, рибке моя ненагледна, твоето неидентифицирано трупче. Значи за причините на смъртта вече ви казах всичко: две огнестрелни рани в областта на сърцето. От какво разстояние е стреляно… за това тази сутрин ни изпратиха експертизката… ей това е… тук… — Той грабна от рафта още една папка и ловко извади от нея листове, прихванати с кламер. — Ето, ти си я прочети. А по моята част в трупчето намирам пълен комплект от всички познати, както и все още неизвестни на науката заболявания. Жлъчнокаменна болест, хроничен хепатит, микрокръвоизливи в мозъчното вещество, стомашна язва, съвсем новичка, атеросклероза на съдовете на сърцето, хронична пневмония, на краката незарастващи трофически язви и по цялото тяло зачервени и заздравели циреи. С една дума, моето старческо съзнание се предаде пред този парадокс. Гледай ти, рекох си, толкова приличен наглед, с чисти дрехи, спретнати, дори бих казал — нови, и косата измита, и подстригването скорошно, и се е бръснал два часа преди смъртта си, а под дрехите — типичен бездомник, ако не и по-лошо. Как е могъл да се занемари така? Боледувал е и не се е лекувал, в организма му не намерих никакви следи от фармация, само алкохол.
— И много ли е бил алкохолът? — попита Настя.
— Ооо, за кръвта ей го на, пратиха ни експертизка… — Гурген Арташесович отново зашумоля с листовете и си замърмори под носа, докато търсеше съответното място: — Дойде нашата дългоочаквана експертизка, тази наша красавица пристигна, долетя като с крилца от нашата лаборатория… Аха! Алкохолът не е кой знае колко. Съвсем умерено количество. Може да се каже, че преди смъртта си покойният е бил леко почерпен. Не повече.
— А храната?
— Преди кончината сме си хапнали обилно и разнообразно. Трийсетина-четирийсет минути преди настъпването на трагичната развръзка сме приели в организма си широк асортимент хранителни продукти и тъй като всичко още не е било асимилирано, с висока вероятност мога да предположа следното: хапнали сме пица, краставички и доматки, нещо като пелмени или кюфте в тесто, оказали сме уважение и на малко гъбки, употребили сме оризец, още нещо тестообразно — подозирам, че е макарони… е, и разни други дреболии. Какво друго да ти разкажа, звездичке сияйна моя?
Зарубин не издържа и прихна. Той изпитваше към Настя огромно уважение и би прегризал гърлото на всеки, който би казал лоша дума за нея, но и при целия този пиетет му беше трудно да си представи как може да наричат тази трийсет и осем годишна (и според неговите представи вече почти стара) лелка „звездичка“. Че и сияйна. Сияйна ще е, ако очите й горят, искрят, а очите на Каменская са светли, спокойни, някак… угаснали ли да го каже. Хайде де, звездичка!
— Искаш ли да ти покажа татуировчиците? — продължи междувременно Айрумян. — Трупчето ти има богато минало, най-малко три пъти е бил в лагер, но не в Русия.
— А къде? В Швейцария ли? — пошегува се Каменская.
— Или може би на Канарските острови?
— Някъде из бившите съюзни републики. После виж в справочника, такива татуировки са си правели или в Казахстан, или в Киргизия, не си спомням.
Естествено Айрумян не им даде документите: всички заключения на експертите трябва да се изпращат на следователя, но им позволи да си направят записки.
— Ех, да имаше ксерокс — въздъхна Зарубин, — щяхме набързо да си направим копия, а така се мъчим на ръка…
— Трудете се, младежо. — Старият експерт с назидателен жест посочи с пръст поставената пред Сергей бланка със залепена за нея снимка, от която оперативният работник прерисуваше татуировката. — Трудът трябва да тежи, инак ще се превърне в хоби и вие ще престанете да разбирате за какво ви плащат заплата. Не търсете леките пътища в живота.
Че кой търси леки пътища? Той ли, Сергей Зарубин? Ами че ако той търсеше леки пътища, определено нямаше да работи в милицията. Ама че ги приказва тоя дъртофелник…
— И кажете благодаря, младежо — продължи Гурген Арташесович, — че ви предоставих снимката. Защото можех и да не го направя. И тогава щеше да ви се наложи да рисувате от натура, с нос, заврян в трупа. А както е добре известно, след аутопсия трупът изглежда особено „привлекателно“.
Сергей обидено въздъхна и леко изплезил език, започна да прерисува сложния орнамент, татуиран на крака на покойника.