Александра Маринина
Седмата жертва (12)

Зарубин

Изразходва доста време, докато намери Вениамин. Когато го откри, онзи беше здравата почерпен и жадуваше за общуване, така че не беше много лесно да пробие с въпросите си през потока на тирадите му.

— Ей на, началство, Надка се изгуби… изобщооо… Не, кажи ми сега, защо на едни се дава всичко, а на други — нищо? С какво Надка е по-добра от мен или, да речем, от Тамарка, а? Защо на нея й провървя така? На пари седи, започнала е нов живот, сега си вири носа и не поглежда старите си приятели…

— Вениамине, припомни си дали Надежда имаше вкъщи керамични фигурки? Рибка например.

— Абе за какъв дявол са й сега тия фигурки? — не проявяваше интерес Бръснатия. — Имала ли е, не е ли — какво значение? В новия й живот хич не й трябват. Изгуби се — и толкоз. И довиждане не си взе, и адрес не остави. Ха ти ми кажи, бива ли така да се постъпва с приятели или не?

Бръснатия беше дълбоко обиден и обидата му до голяма степен се дължеше на завистта, така че трябваше да се изприкаже. Зарубин разбираше, че докато Веня не каже всичко, което мисли, и то поне петнайсет пъти, той няма да чуе нищо друго. Трябваше търпеливо да чака. Най-сетне, като долови известно уталожване на емоциите, Сергей отново подхвана своето:

— И все пак, Вениамине, спомни си: имаше ли Надежда навик да носи със себе си някакви играчки или фигурки? Може да ги е събирала като колекция, а? Или да си ги е пазила за спомен от нещо? Спомни си, хайде, имай добрината.

— Да си хабя мозъка… — измуча неопределено Бръснатия и хвърли на Зарубин доста изразителен поглед.

Сергей извади от джоба си десетачка и очите на Бръснатия веднага залепнаха за нея.

— Спомни си, Вениамине. — Гласът на оперативния работник бе изпълнен с гальовно търпение, сякаш разговаряше с дете. — Спомни си.

Банкнотата изчезна в джоба му, все едно я бе извадил съвсем случайно и без никакви задни мисли. По лицето на Бръснатия се изписа горчиво разочарование, което бързо се смени със злоба по повод на неоправданите се надежди.

— Че що да си припомням? — озъби се той. — Имам си собствени грижи. Надка сега си има свой живот, аз пък си имам мой. Мигар тя сега ще си спомни, в новия си живот, колко хубави неща ни свързваха? Ей, хорска неблагодарност, ей! Като не беше добре, при мене тичаше, а като я споходи късметът, забрави за всички — и за мене най-напред. Даже довиждане не си взе, кучката!

Наложи се да прибегне до остри мерки, по никакъв друг начин не можеше да спре Бръснатия.

— Вениамине — строго изрече Зарубин, — не ругай Надежда и не я наричай с лоши думи. Вярно, изгубила се е, но не е виновна. Тя е умряла.

Бръснатия се втренчи в него в пълно недоумение.

— Как тъй… къде това… — избъбри той. — Мигар наистина се е разболяла, а ние не сме разбрали навреме?

— Не, Веня, не се е разболяла. Убили са я. Затова си напъхай обидите на едното място и си спомни това, за което те питам.

— За фигурките ли?

— За фигурките — потвърди Сергей.

— Не.

— Какво „не“? Говори ясно.

— Не… Чакай, как тъй са убили Надка? Кой? Защо?

Зарубин се позасмя, отново извади десет рубли и ги подаде на събеседника си.

— На, помени я. Ако знаех кой и защо я е убил, нямаше да си губя времето с теб и нямаше да те тормозя с въпросите си, ясно? Е, имаше ли тя вкъщи керамични фигурки? Някакви човечета, животинки, рибки, куклички? Пластмасови куклички?

Погледът на Бръснатия постепенно стана що-годе осмислен.

— Не е имала — твърдо отговори той. — Никога не съм виждал такива.

— А да ти е казвала, че винаги носи със себе си някакъв талисман?

— Не ми е казвала.

Зарубин още веднъж направи мислено пътешествие из жилището на Надежда Старостенко. Вчера май надникна във всички чекмеджета и шкафчета, докато търсеше документи, но там нямаше нищо подобно на намерените в джобовете й фигурки.

— Вениамине, а може да е имала по-рано, отдавна, а после да ги е продала или подарила на някого, а? Хубаво си припомни, не ти ли е говорила нещо такова?

— Не е имала такива работи. Аз нямаше да забравя.

От устата на алкохолик такова твърдение не звучеше особено сериозно, но друг източник на информация липсваше. Можеше да разпитва поголовно всички другари по чашка на Надка Танцьорката, но и на техните думи едва ли би могло да се вярва повече.

Сергей спря да си губи времето с този въпрос. За днес беше планирал и други работи, които по никакъв начин не можеше да отмени или отложи. Една от тях беше среща с човек, който даваше на Зарубин най-разнообразна информация за обитателите на блока, в който живееше. Блокът беше особен — само двайсет апартамента, от които почти всички бяха бивши комунални жилища, днес освободени от предишните наематели, ремонтирани, преустроени и продадени на доста състоятелни хора. Някои от тези хора бяха спечелили парите си по не съвсем честен начин и затова представляваха определен интерес за милицията, дори и с чисто профилактична цел. Информаторът на Зарубин живееше в едно от двете останали комунални жилища, не ходеше на работа, понеже беше инвалид, и от скука наблюдаваше живота на малобройните обитатели на сградата.

Точно този ден Сергей нямаше причини да се интересува от въпросната сграда, но с доставящите информация хора трябваше да се среща редовно и да си прави съответните записки, такъв беше редът, който сам си беше създал.

— Слушай, Кузмич — с известно притеснение каза накрая човекът с работен псевдоним Кашин, — пак имам болки… Вече не се търпи. Казах на лекаря и той ми изписа някакви глупости, от тях не ми става нито по-топло, нито по-студено. Не помагат, с една дума. Тука едни хора, дето разбират, ми казаха, че имало някакво хубаво лекарство. Но струвало… Няма ли как да ми се помогне, а?

— Ще помислим — обеща Зарубин. — Виж какво, я ти ми кажи: имаш ли познати в района на „Арбат“, из малките улички?

Кашин помисли малко и кимна.

— А какво те интересува?

— Ами запомни за всеки случай едно име: Надежда Старостенко, по прякор Надка Танцьорката. Живее на „Власевски“. В събота незнайно откъде се сдобила с цяла купчина пари и някъде към седемнайсет часа може някой и да я е видял на улицата, облечена с нови дрехи. Сребристосив шлифер и перука с късо подстригана черна коса. Отстрани, разбира се, не си е личало, че е перука, просто хубава прическа. Но е можело да разпознаят Надежда, лицето й е характерно, запомня се лесно. Разбра ли всичко?

Кашин, който напрегнато бе изслушал всяка дума на Сергей, отново кимна. Той разбираше защо младият оперативен работник му разказва всичко това. Беше му се случвало и преди. Знае ли се кой може да поиска да провери подчинения си, а после да се разбере, че Кашин дори не е и чувал това име — Надка Танцьорката.

— Благодаря ти, Кузмич — прочувствено каза той, — никога няма да забравя добрината ти. Ще я заслужа, не се съмнявай.

Зарубин не се и съмняваше. Той беше от служителите, които обичат своята агентура, пазят я и я къткат, даже въпреки че контингентът на Серьожа беше доста специфичен. Простоватата външност и младостта не му позволяваха да си намира източници на информация от средите на хора, които се причисляваха към интелигентите и интелектуалците, нещо не беше се научил да предразполага и жени. Но виж, алкохолиците, бездомниците, временно или постоянно безработните, пенсионерите — незнайно по какъв начин — моментално се поддаваха на неговото обаяние, а после и на влиянието му. Те редовно доставяха на Зарубин информация, а самият Зарубин винаги им отделяше не само служебно, но и нормално човешко внимание. И ако трябваше — помагаше им. Както например сега на Кашин.

Когато се върна в службата си, Сергей сложи в пишещата машина чист лист хартия и напечата сведение, като му сложи вчерашна дата. Източникът Кашин в конфиденциален разговор му съобщил, че в събота е видял своята позната Надежда Старостенко около седемнайсет часа… и така нататък. След получаването на информацията на Кашин била поставена задачата да продължава да събира сведения за Старостенко и нейното обкръжение и да се постарае да изясни източника на парите. После той щеше да отнесе това сведение където трябва, да му сложи регистрационен номер и да напише още едно документче, според което на източника Кашин срещу ценната и своевременна информация се полага парично възнаграждение в размер на 100 рубли. Деноминирани. За лекарството трябваше да му стигнат. Защото, като живееш от отпуснатата от държавата пенсия — двеста и петнайсет рубли, — със сигурност не можеш да си купуваш хубави лекарства. А хората трябва да се пазят. На милиционерски жаргон това се нарича „шашма“, но нали е за добро… Има милиционери, които правят „шашми“ в сговор със своите източници, получават парите и ги изпиват заедно. Случват се и такива работи. Но Сергей Зарубин никога не си е позволявал такова нещо. Когато обаче трябва да се помогне на човека — това е съвсем друго нещо.