Александра Маринина
Седмата жертва (39)

Каменская

Тя почти никога не се оглеждаше, когато вървеше по улицата, нямаше такъв навик, най-малкото пък поглеждаше прозорците. Ето защо, когато приближи до своя блок, не обърна внимание, че нито един прозорец не свети. Тъмнината във входа Настя си обясни с постоянно строшените крушки, а неработещия асансьор — с обичайния си лош късмет. И едва когато влезе в апартамента и натисна с пръст копчето в антрето, схвана, че нещо не е наред. В целия блок нямаше ток.

Като пустосваше шепнешком, тя се събу, напипа пантофите си, пипнешком стигна до кухнята и запали газта на печката. „Пак добре, че печката ни е газова — помисли си тя, — ако беше електрическа, съвсем щях да я втасам. Нямаше да мога дори вода да кипна“. От горящите котлони в кухнята стана достатъчно светло, за да се ориентира в пространството и да не се блъска в острите ъгли на мебелите. Настя сложи чайника на огъня и се опита да състави що-годе приемлив план за действие за най-близко време, като се има предвид липсата на ток. На компютъра не може да работи, телевизор не може да гледа, книжка не може да почете — това е ясно. Може да си легне, вече е единайсет часът, днес Льошка нощува у родителите си и няма да се прибере в Москва. Би трябвало да звънне един-два телефона, но всъщност е доста късно за това. И което е най-гадното, не може да вземе душ — в банята е пълен мрак, а вкъщи няма нито една свещ. Защо, защо тя никога не купува свещи? Ами че те се продават на всеки ъгъл…

Водата в чайника завря. Настя си направи кафе и сандвич с кашкавал и седна до масата. Какво интересно каза мадам Казарян-Островерхова? Ами практически нищо. Никой от бившите им общи познати не е търсил Валентин непосредствено преди убийството, нито пък седмица или месец преди него. Изобщо през последната година никой не го бил търсил, а и да го е търсил, бившата съпруга не би могла да каже нещо полезно, защото и самата тя не знаела къде е Валентин. И честно казано, не искала и да знае. На Настя й се стори, че Островерхова изпитва някаква вина пред мъжа си, задето го е изоставила в труден момент, затова инстинктивно иска да се престори, че в живота й не е имало никакъв Казарян. Не иска да си спомня за него и не се интересува от сегашния му живот.

— Защо се е предал толкова лесно? — попита Сергей Зарубин. — Добре, с бизнеса нищо не е излязло, но това се случва под път и над път и хората обикновено се обръщат към приятели, роднини, бивши колеги с молба да им намерят друга работа или да им помогнат в бизнеса. А вашият съпруг, ако можем да ви вярваме, не е направил нищо такова. Какво, не е ли имал приятели?

— Приятели ли? — Островерхова леко повдигна красиво очертаните си вежди. — Приятели — цяла камара. Само че гордостта на Валентин беше много по-голяма. Арменска кръв, нали разбирате. Срам го беше да е неудачник. Срам го беше всички да разберат, че е започнал нов живот, а се е озовал на дъното. Страх от унижението — така се нарича това. А аз имах син на ръцете си, какво го засягаше него татковата му гордост, той трябваше да яде, разбирате ли?

— Валентин лесно ли създаваше познанства?

— Ами да. — Островерхова едва забележимо се усмихна. — Обичаше да побъбри, стига да има с кого. Общителен беше, душата на компанията.

Тя помълча известно време и изведнъж попита:

— Вие знаете ли кой ще го погребе?

Настя се учуди и отговори на въпроса с въпрос:

— Няма ли вие да го погребете?

— Какво приказвате — уплаши се бившата съпруга на Казарян, — аз нямам излишни пари, мъжът ми ми дава само джобни и за пазаруване. С другите пари се разпорежда сам.

— Ами поискайте му. Човекът е умрял — каза с укор Настя. — Не е чужд човек. Бившият ви съпруг е, бащата на сина ви.

— Той няма да ми даде. Какво, вие шегувате ли се? Той и досега ме ревнува от Валентин, все му се струва, че съм се омъжила за него само заради парите му, за да отгледам сина си, а всъщност обичам Валя. Не, той няма да даде и копейка за погребението на Валя. Какъв му е той? Дори не се познаваха.

— Но това не е правилно — продължи да настоява Настя, — синът ви трябва да има възможност да се прости с баща си. А как ще стане това, ако не поемете организирането на погребението? Ако не го направите вие, с трупа ще се разпорежда държавата и вие дори няма да научите къде и кога ще го погребат… и дали изобщо ще го погребат.

— Моят син си има баща — надменно изрече Островерхова — и момчето носи неговото фамилно име. Настоятелно ви моля да не се месите в живота ни, той не ви засяга. Вашата работа е да разкриете престъплението и да търсите убиеца. И няма да ви позволя да травмирате детето ми.

В душата на Настя остана тягостно чувство от тази среща, май и в душата на Серьожа Зарубин.

— Виж ти, убиецът сякаш много добре е знаел каква е жената на Казарян — въздишаше той по пътя към метрото. — Оставил е пари за погребението.

— Може Казарян да му е казал — предположи Настя, — нали са се виждали два дни поред, сигурно са си говорили за много неща. И как всички близки роднини на Валентин са загинали при земетресението в Спитак. И въпреки това, не разбирам защо той прави това.

— Какво прави? — не разбра Зарубин.

— Оставя пари. Да не са му излишни?

— Може да е филантроп, да се занимава с благотворителност.

— Да бе, такъв филантроп, че направо е готов да убива хората, само и само да им остави пари за погребение. Не, Серьожа, нещо друго има предвид той. Да можехме да разберем какво е то, щеше да ни е по-лесно.

Да го разберат… Всъщност вариантите бяха само два. Или той оставя парите, защото това е важно за него, изразява някаква идея, или пък няма никаква идея, просто иска окончателно да обърка следствието и да избудалка всички. Същото може да е и с рибките. За какво са те? За да изразят мисълта, за която говореше Ирочка, или за да усложнят мозайката? Ако можеха да измислят идея, която да свързва керамичната рибка с пластмасовата кукличка и парите за погребение!

Рибките са еднакви, а кукличките — различни. За какво говори това? Ако Шегаджията се е подготвил предварително за замислените престъпления и е купил наведнъж няколко еднакви рибки, то е трябвало да купи и кукличките и най-вероятно те, както и рибките, щяха да бъдат еднакви. Но нещата не стоят така. Изглежда, сякаш вече е имал рибките, а кукличките е купувал от различни места. Защо не всичките наведнъж? Явно се е страхувал, че мъж, купуващ десетина еднакви куклички, може, ако не да пробуди подозрение, просто да бъде забелязан от продавачките. А Шегаджията се страхува от продавачки, определено, случаят със Старостенко го показа нагледно. Експертите твърдят, че рибките са произведени в Мексико, но е практически невъзможно да се установи дали са се продавали в Русия. Направени са запитвания до всички организации, занимаващи се с внос, но отговорите ще пристигнат кой знае кога, а при това не е напълно сигурно, че тези отговори ще бъдат изчерпателни. В митническите документи пише „Сувенири“, но какви конкретно? Дори някъде да пише „Сувенир Керамична рибка“, изобщо няма да е сигурно, че става дума именно за такива рибки. Да не говорим, че някой може просто да е докарал цяла опаковка рибки в куфара си и никъде да не ги е декларирал, защото ги е донесъл не за продажба, а за подаръци. Между другото, този някой може да е бил и Шегаджията.

Ха, но това е идея! Шегаджията да е ходил в Мексико — все е нещо. Макар и слабичък, но признак.

От стаята се чу, че звъни телефонът. Настя скочи, забравила, че е тъмно, и веднага при вратата се блъсна в Евереста от строителни материали. От объркване все не можеше да запомни кое къде е, телефонът звънеше и тя се страхуваше, че е нещо спешно и важно, а няма да успее да вдигне слушалката. Като направи две внимателни движения, тя се промуши между рулата тапети и кутиите с боя и в момента, когато й се стори, че най-трудното е вече зад гърба й, се спъна в натрупаните на пода первази и се пльосна върху тях. Отгоре й нападаха тапетите и нещо прахообразно, изглежда, се бе скъсал чувалът с цимент. А телефонът не млъкваше. Настя с усилие се надигна, чувствайки остра болка в лявото коляно и дясната китка. Господи, но къде е този идиотски телефон? Звъни някъде съвсем наблизо, ама нали нищо не се вижда! Тя приклекна и започна да опипва с ръце пода, опитвайки да намери телефонния шнур. Ето го, май е той. Настя изтегли шнура към себе си, придърпвайки апарата.

— Ало — почти изстена тя, защото в бързината грабна слушалката с дясната ръка и едва не изпищя от болка.

— Ася? — чу тя разтревожения глас на мъжа си. — Какво се е случило?

— Паднах — жално изхленчи тя.

— Как падна? Защо?

— В тъмното. В целия блок няма ток, затичах се към телефона от кухнята и се блъснах в нашата ремонтна купчина. Ох, Льош, колко боли!

— Всичко ми е ясно — въздъхна Чистяков. — Да дойда ли?

— Какво говориш, слънчице, няма нужда. Вече е късно. Слушай, мисля, че тук някъде имахме фенер. Спомням си, че ти слизаше с него в гаража. Върна ли го горе случайно?

— Не, в гаража е, днес го видях там. Но ти сигурна ли си, че ще се справиш сама? Защото ще взема да дойда, нали си ме познаваш.

— Не ме заплашвай. — Тя се насили да се усмихне. — Много ме е страх от теб.

— Не те заплашвам, а ти предлагам помощ. А ти, глупаче, отказваш да я приемеш.

— Защото съм горда. А ти се опитваш да ме унизиш с помощта си, като че съм напълно безпомощна и глупава — пошегува се Настя.

— Това се нарича не гордост, а високомерие, малката — разсмя се Алексей. — А високомерието, както знаем, е голям грях. Смъртен, между другото. Откъде си насъбрала тези глупости?

— Ами днес разпитвах една свидетелка, та тя обвиняваше мъжа си, че от никого не търсел помощ, защото бил горд.

— Ясно. Питам за последен път: да дойда ли?

— Честна дума, няма нужда, Льошик. Вече си лягам. А на сутринта ще бъде светло.

— Добре, последствията остават на твоята съвест. А какво е станало с тока?

— Не знам, сигурно някаква авария.

— Какво значи „сигурно“? — възмути се мъжът й. — Ти не попита ли където трябва?

— Не. Защо?

— Как така защо? За да знаеш какво се е случило и кога ще има ток.

— Какво значение има? Токът няма да дойде благодарение на моето питане. Нали така?

— Така е, но поне ще имаш някаква яснота. Може аварията да е толкова сериозна, че да няма ток и утре, и вдругиден. Тогава ще трябва да се вземат мерки, да се уговориш с хора, у които да нощуваш, и така нататък. И поне ще знаеш със сигурност колко време няма да можеш да използваш компютъра. Ася, не може така! Като дете си, ей богу!

Настя въздъхна обречено. Льоша, както винаги, е прав. Той винаги е прав. Той е умен, трезвомислещ, спокоен и предвидлив. Да можеше и тя да стане като него…

— Прав си, слънчице — тъжно призна тя. — Аз съм глупава и за нищо не ме бива. Но вече не мога да стана друга, затова няма да тръгна да разпитвам за аварията. Лягам си.

Чистяков отново се разсмя и на Настя й се стори, че от неговия смях дори утихва болката в ръката й.

— Лека нощ, глупачето ми. Утре сутринта ще се обадя да питам за тока.

— Защо, ако няма ток, няма ли да се върнеш?

— Че какво ще правя вкъщи без електричество? Нали компютърът няма да работи.

— Излиза, че идваш тук само заради компютъра, така ли? — подкачи го Настя.

— Естествено, че не заради теб, глупава моя. Много си ми притрябвала. Между другото, ако до сутринта не пуснат тока, провери хладилника и извади всичко, което може да се развали.

— Къде да го сложа?

— Където искаш. Например изнеси го на балкона, навън е достатъчно студено. Вземи салама в службата си, ще го изядеш за обяд.

— Това ли бяха всички указания — ехидно подхвърли тя, — или има още?

— Засега толкоз. Лягай си. Целувам те.

Настя затвори телефона и седна на пода по-удобно, като подпря гръб на дивана. Коляното много я болеше и тя не смееше да се повдигне. Но нали не можеше да остане така до сутринта, трябваше да събере сили, да стане, да приготви леглото и да си легне. А на сутринта да се събуди и да разбере, че коляното се е подуло, китката на дясната ръка е отекла, из цялата стая е разсипан сух цимент. Няма що, приятно събуждане я очаква.

Може пък да се размине? И коляното да не се подуе, и ръката да й мине. И да се окаже, че това с цимента просто й се е сторило. Нали може да се случи така? Може. Защо пък не?

А може ли на сутринта да се окаже, че няма никакъв Шегаджия и вече никой няма да убива бездомници и да заплашва Татяна? Не, това не може да стане. Жалко.