Александра Маринина
Седмата жертва (54)

Каменская

Всички стени в кабинета й бяха покрити с големи листове кадастрон. На тези листове Настя записваше с молив по определена схема данните за Виктор Шувалов и неговото обкръжение, за Серафима Антоновна Фирсова и нейните съседи и познати, за фелинолога Казаков и неговите връзки, за пазача Валентин Казарян, както и за четиримата, които тя бе набелязала като възможни (макар и малко вероятни) кандидати за ролята на Шегаджията, Като ще проверява версиите, ще го прави наред, а няма да се съобразява със собствените си вкусове и желания, Доценко, Серьожа Зарубин и включеният в работата Коля Селуянов носеха на Настя тези сведения и тя търпеливо и методично ги нанасяше в схемите и таблиците с надеждата някога някъде тези сведения, ако не се пресекат, поне да се доближат едно до друго.

Същевременно Настя, изпълнявайки нареждането на Гордеев, подготвяше подробна справка за психолозите. Е какъв ден от седмицата е извършено убийството, къде, пс какъв начин, характеристиката на потърпевшия, описание на местопрестъплението и оставените улики, снимки на фигурките, ксерокопия на бележките. Когато стигна до убийството на Фирсова, Настя се замисли дали трябва да приложи към материалите видеокасетата с филма „Седем“. От една страна, всичко това може да се окажат нейни собствени смътни идеи, които нямат никакво отношение към престъпленията на Шегаджията, и това само да обърка специалистите, но от друга страна, ако Шегаджията наистина е повлиян от този филм, психолозите трябва да го видят.

Колкото повече напредваше съставянето на схемата толкова повече фактите намираха местата си и Настя се чудеше защо не ги бе подреждала по този начин по-рано. Не ги е подреждала, защото не е искала. Защото ужасно я е било страх да повярва, че играта се води срещу нея, а не срещу Татяна. И много й се е искало да ги интерпретира по друг начин. Никой не обича да си признава неприятни неща, а когато тези неща са не просто неприятни, а плашещи — още по-малко. Тя винаги толкова се бе гордяла със своята рационалност, със способността си да се абстрахира от емоциите и да разсъждава ясно и последователно, а се оказа, че е обикновен човек, с развит инстинкт на изтласкването. Онова, което буди тревога, се изтласква от съзнанието и се замества с различни оправдания, измислени обяснения или изкуствени факти.

— Юра, към някой конкретен психолог от нашите, на „Петровка“, ли ще наредиш да се обърна, или ти е все едно? — попита тя Коротков, когато справката най-сетне бе завършена.

— Няма значение — отговори той. — А ти имаш ли предвид някой по-добър от нашите?

— Ларцев.

Коротков вдигна към нея учуден поглед, помълча, извади цигара от пакета и запали.

— Не се ли страхуваш?

— Юрочка, човек не може да се страхува до безкрай. И двамата с теб знаем, че Володя е добър психолог, освен това той разбира нашата работа и нашите затруднения. А и ние нямаме вина за това, което се случи. Той сам отиде там и сам се подложи под куршумите.

— Но ние го провокирахме — каза Коротков. — Нали си спомням. Гордеев го подмами със стръв като риба и го накара да направи това, което той направи.

— Не е вярно — възрази Настя. — Колобок го принуди да влезе в контакт с престъпниците, вярно е, но никой не го е карал да търси адреса на Наталия Дахно и да отива в дома й. Нашата вина беше само в това, че научихме истината за Ларцев и не пожелахме да се примирим с нея. Нима мислиш, че още ни има зъб за това? Минаха пет години.

— Добре, да допуснем — предаде се Коротков, — но ти сигурна ли си, че той още се занимава с психология?

— Занимава се. Питала съм. Откак го пенсионираха по болест, е завършил специален курс в университета и се занимава с консултиране на различни фирми по въпросите на подбора и разпределянето на персонала.

— Ами ако те изгони? Имай предвид, той беше ранен в черепа, след такива травми хората стават избухливи и неуправляеми. Нима ще рискуваш?

Настя се засмя:

— Разбира се, бих могла да кажа, че ще рискувам, и ти щеше да започнеш да ме уважаваш за моята безумна смелост. Но няма да те лъжа, вече му се обадих по телефона.

— Сериозно? — кой знае защо, се зарадва Коротков. — И как е той? Виждах го, струва ми се, преди около две години.

Ето това е, тъжно констатира Настя. Работиш с един човек рамо до рамо, делиш с него и опасности, и радости, и неприятности, а после той си тръгва, ти още известно време поддържаш връзка с него, но това не трае дълго. С всеки месец си звъните все по-рядко и по-рядко, защото не работите заедно и сякаш няма и какво да обсъждате. И настъпва момент, когато се опитваш да си спомниш кога за последен път си му се обаждал, и излиза, че това е било преди две години.

— Юра, как мислиш, само ние с теб ли сме загубили човешкия си облик с тази наша работа, или всички хора са такива? — попита тя.

Коротков размърда рамене — сякаш от студ, отиде до прозореца и отвори отдушника. Наля вода от каната в електрическия чайник, включи го в контакта и със съсредоточен вид започна да вади чаши от бюрото си.

— Ще пиеш ли кафе?

— Ще пия, Юра, и ти зададох въпрос — настойчиво повтори Настя.

— Само, ако обичаш, не се прави, че ти е необходим моят отговор — раздразнено отвърна Коротков. — Сега с теб ще започнем да се занимаваме с морализаторстване и да се вайкаме колко сме лоши и безчувствени, забравили сме Володка, а нали той остана с малка дъщеря на ръцете, че и болен на всичко отгоре. Ще ти дам примера с тъща ми: на погребението дойдоха петдесетина души, от тях през всичките години, докато боледуваше, само трима-четирима се обаждаха редовно и питаха как е, от тези трима-четирима само един е предлагал помощ. А останалите откъде се взеха? Някога са работили заедно, виждали са се всеки ден, разговаряли са, вършели са една и съща работа. А после, когато се парализира — направи изразителен жест и щракна с пръсти той, — фюйт! Изгубиха се в небитието. Но ето че дойдоха да се простят с нея, така че не стоварвай всичко върху нашите глави и нашата работа. С всички е така.

Водата в чайника завря, Юра направи кафето и побутна към Настя чашка със затрогваща розичка, увита с небесносини листенца. Самият той пиеше от висока чаша, на която беше изобразен свирепо изглеждащ дог.

— Ти какво, по полов признак ли раздаваш съдините? — попита Настя, скептично разглеждайки картинката на чашата си. — На момичетата — розички, на момчетата — служебни кучета.

— Ако не я искаш, може да си ги разменим — парира я той. — За мен е без значение от каква чаша ще пия. Ти кога ще ходиш при Ларцев?

— Днес. Изпивам си кафето и тръгвам.

— Ще му предадеш ли поздрави от мен?

— Давай си поздравите, само че ги опаковай както трябва — пошегува се Настя.

Известно време мълчаливо пиха кафе. Коротков крадешком оглеждаше Настя, тя чувстваше погледа му, но не реагираше. Обикновено в такива ситуации започваше да се ядосва, защото не можеше да понася мълчанието, по време на което те оглеждат, но днес с учудване разбираше, че това ни най-малко не я засяга. Какво значение има? И да я разглежда, и да не я разглежда, пак ще получи още два чужди трупа, а после и трети, нейния. На мястото на острия страх, който бе преживяла, докато гледаше филма „Седем“, бе дошла някаква безчувственост, някакво ледено спокойствие. Настя знаеше колко е опасно това спокойствие, то притъпява вниманието и остротата на възприятието и човек в такова състояние често сам върви към собствената си смърт. Не защото я желае, а защото не вижда опасността, макар че би трябвало да я вижда.

— Ася, защо не искаш да те охраняват? — внезапно попита Коротков, сякаш прочел мислите й. — Ако си сигурна, че Шегаджията смята да те убие, ти се държиш чудовищно лекомислено.

— В неговия план фигурират други две убийства, за греха гняв и за греха завист. Когато ги извърши, тогава ще дойде време да ме охранявате. Знаеш ли — бавно изрече тя, като остави чашата, — струва ми се, че полудявам. Да знаеш, че ще загинат двама души, абсолютно невинни и нищо неподозиращи, и да нямаш възможност да ги спасиш — това е тежко бреме. Няма да го понеса. Този Шегаджия, кой знае защо, иска да ме убие, като предварително ме накара да загубя разсъдъка си от страх и от очакването на смъртта, и за целта му е нужно да унищожи известен брой хора. Замисли се само, Юра: за да ми отмъсти, той убива други хора. Ако погледнем тази картинка от друга страна, излиза, че аз съм направила нещо лошо, заради което ми се полага страшно отмъщение, и като резултат ще бъдат унищожени шест души. Четирима вече загинаха, на двама това предстои. Всичките тези шест смърти лежат на моята съвест. Ако не съм направила онова лошо нещо, заради което Шегаджията си разчиства сметките с мен, тези хора щяха да бъдат живи.

— Но нали ти никога не си вършила нищо, освен работата си. А всичко, което си направила като служебно задължение, е било правилно, защото такава е твоята работа, такъв е дългът ти — много сериозно отговори Коротков. — Държавата ти плаща заплата за това. А възможно ли е държавата официално да разрешава и да плаща заплата на хората, за да вършат нещо „лошо“, за каквото говориш ти? Престани да се самобичуваш, Ася, не бива така.

Тя седеше на стола и се люлееше, вперила невиждащи очи в края на поставения в ъгъла на стаята сейф.

— Не мога, Юра — промърмори тя едва чуто, — не мога да престана да се упреквам. Постоянно чувствам вината си.

— Глупости! — рязко я прекъсна той. — Такива са особеностите на нашата работа, нейните дефекти, ако щеш. Всички живеят така. И всички работят така. Не си мъти главата, по-добре върви при Ларцев, може той да ти каже нещо умно.

Настя знаеше, че Коротков изобщо не е безсърдечен или тъп, че прекрасно разбира всичко, което тя му каза. Но той й е началник и трябва да се държи като началник, а не като задушевен приятел, какъвто беше за нея от дълги години. Началникът няма право да се разчувства заедно с подчинените си, когато те са се скапали, той трябва да се престори на железния Феликс и да мобилизира личния състав за подвизи или в краен случай — за добросъвестна ежедневна работа.

Тя не беше виждала Ларцев от пет години, от времето, когато комисията го освободи заради инвалидност, понеже беше ранен сериозно, но на няколко пъти си беше говорила с него по телефона. „Интересно, как ли изглежда?“ — питаше се мислено Настя, докато се качваше с асансьора, и същевременно ясно разбираше, че това изобщо не й е интересно. Сега май почти нищо не й беше интересно, освен две неща: Шегаджията и нейната собствена смърт.

Отвори й красиво шестнайсетгодишно момиче — дъщерята на Ларцев — Надя.

— Здравейте, лельо Настя, влизайте, татко сега ще дойде — каза тя.

— Няма ли го? — учуди се Настя. — Нали се разбрахме с него…

— Отиде до магазина за касета, нямаше празна — поясни Надя с такъв тон, сякаш Настя непременно трябваше да разбира за каква касета става дума и защо е нужно да се купи толкова спешно, преди тя да дойде. — Исках аз да изтичам, но трябва да наглеждам млина във фурната, а татко не умее. Непременно щеше да го изгори.

Настя влезе в хола, докато Надя се скри в кухнята. Да, откак Настя бе идвала тук за последен път, се бяха променили много неща. Практически всичко. Други мебели, други тапети, дори подът беше друг. По-рано имаше измъчен от многократно циклене паркет, а сега под краката й пружинираше мек пухкав мокет. Ларцев не бедства, това е добре. Може би е истина, че каквото и да направи Бог — все е за добро? Напускането на милицията явно се е отразило добре на благосъстоянието на Володя, а сега той може да прекарва и повече време с дъщеря си.

Но когато Ларцев дойде, Настя се усъмни в правилността на мислите си. От полза — да, само че… Володя беше напълно побелял, дълбоки бръчки набраздяваха лицето му, той вървеше силно прегърбен и което беше най-ужасно — ръцете му трепереха и главата му ситно се тресеше. Очите му обаче искряха от веселие и живееха сякаш отделно от съвършено болния, разрушен от тежкото раняване организъм.

— Здрасти, Настюха! — радостно се развика той, когато влезе в стаята и прегърна Настя. — Ако знаеш колко се радвам, че те виждам! Е, какво като е по работа, а не по любов — ужасно се бях затъжил за теб. Надюшечка! Какво става с чая и млина? Здравата съм огладнял!

На Настя й олекна. Ларцев си е все същият, не се е озлобил, не се е затворил в себе си. Макар че, ако се съди по външния му вид, сигурно не се чувства твърде добре.

— Дъщеря ти е голяма кулинарка — похвали я Настя, след като изяде малко парченце млин.

Ларцев неопределено изхъмка, а Надя се изчерви и смути.

— Не съм аз — призна момичето. — Тестото е готово, от магазина, а плънката е обикновен конфитюр — баба ни праща всяка есен. На няколко пъти опитвах да направя тестото сама, но нищо не излиза. Татко казва, че за това е нужен талант.

— Вярно е — съгласи се Настя, — и моят мъж казва същото. Не ми разрешава да готвя месо, защото ще го похабя — дори много да се старая. Знаеш ли, в това има една странна закономерност: ако нямаш талант за готвене, колкото повече се стараеш, толкова по-лошо става.

— А какво работи мъжът ви? — поинтересува се Надя.

— Работи професор — пошегува се Настя. — Занимава се с математика.

— Нима професор по математика готви вкъщи? — ужасено плесна с ръце момичето. — Не може да бъде! Сигурно се шегувате с мен, а, лельо Настя?

— Може, може — намеси се Ларцев и си отряза трето парче от млина. Изглежда, болестите му не бяха се отразили на апетита. — Лично аз неведнъж съм наблюдавал това сърцераздирателно зрелище. Вярно, тогава той още не беше съпруг на Настя. Край, Надюшечка, нахранихме се, благодаря ти, дъще. Ще отидем да поработим, а ти не ни разсейвай, става ли?

— Добре, татко. Ще прибера всичко. А може ли после да изляза да се поразходя?

— С кого? — строго попита Володя.

— С Никита.

— Къде ще ходите?

— Ами… Не знам… — смути се тя. — Където ме покани. Сигурно в парка.

Ларцев примижа ядно, сега в очите му танцуваха лоши пламъчета.

— В парка? В такова време? Когато е вече тъмно? Не, не разрешавам.

— Е, татко…

— Не. И недей да спориш. Ако искаш да бъдеш с Никита, той да дойде вкъщи. Ще го почерпиш с млин. Ще гледате някой филм на видеото.

— Татко, но…

— Казах вече — не! — отсече Ларцев с такъв тон, че дори Настя не би рискувала да му възрази. — Обади се на Никита по телефона и го покани на гости. Не разрешавам да излизаш.

Те се върнаха в хола, част от който беше обзаведена като кабинет. Голямо писалище със стол за домакина и два фотьойла за гости създаваха доста удобна обстановка както за делови разговор, така и за приятелско бъбрене. Ларцев се настани в един от фотьойлите „за гости“ и с жест покани Настя да седне срещу него.

— Ау, много си строг — каза тя полугласно и през смях. — Държиш момичето като в менгеме, не му даваш да въздъхне.

— Държа не нея, а тоя Никита — строго отговори Володя. — Инак тя е добро момиче, след онзи случай… е, ти разбираш за какво говоря, Надя добре запомни, че трябва да слуша баща си, той няма да й даде лош съвет. Ако баща й иска да я предпази от нещо, значи наистина съществува опасност и това не са празни приказки или глупави родителски страхове. Но Никита е нещо съвсем друго. Той е момче, има друго възпитание. Не мога да разчитам на него. Затова по-добре да са пред очите ми, отколкото да се шляят из парковете.

— Сигурен ли си, че това е правилно? — усъмни се Настя.

— Не ме интересува правилно ли е или не, за мен е важен резултатът. А резултатът е налице: Надя израсна като добро момиче, послушно, главата й не е пълна с разни глупости. Ти знаеш ли, че в техния клас повече от половината деца вземат наркотици? Хем това е най-обикновено училище, не е някакво специално за превъзпитаване на трудни деца. Щом изтърва Надюшка от влиянието си, веднага някой друг ще заеме мястото ми. Както знаеш от пословицата, свято място празно не остава. Е, разказвай своята страшна история.

— Донесох ти справката. — Настя бръкна в чантата си за папката.

— Остави справката, ще я прочета, когато си тръгнеш. А сега ми разкажи със свои думи и свои коментари. Ще включа диктофона, имаш ли нещо против?

И като улови учудения й поглед, Ларцев добави:

— Нали виждаш какво става с ръцете ми. Така се тресат, че не мога да държа писалка. Затова не записвам на хартия, а използвам диктофон.

„Това било значи — помисли си тя, — сега разбирам за какво му е била нужна нова касета. Горкият Володка!“

— След раняването ли стана така? — внимателно попита Настя.

— Това с ръцете ли? Да, след него. И ръцете ми треперят, и главата се тресе — като на грохнал старец. На моите четирийсет и пет приличам на сто и петнайсет годишен, нали? Побелял, сбръчкан… Красота!

Той разкърши рамене, протегна се и весело намигна на Настя.

— Знаеш ли какво й е хубавото на науката психология?

— Това, че помага да разберем хората.

— Нищо подобно, Настюха! Изобщо не помага да разбираме хората. Няма начин да разбереш друг човек — именно защото е друг, разсъждава по друг начин, чувства по друг начин, а ти се опитваш да го разбереш според своите мерки. Хубавото на психологията е, че ти позволява да разбереш самия себе си и да се избавиш от собствените си комплекси. Да приемеш ситуацията такава, каквато е, и да не откачаш, задето не е такава, каквато ти се иска на теб.

— Шегуваш ли се? — недоверчиво попита Настя.

— Аз ли? Естествено, че се шегувам — отвърна той през смях. — Но ако говорим сериозно… Разбира се, би ми се искало да бъда красив млад офицер, да направя успешна кариера в нашата детективска работа, да се издигна до полковник и началник, да бъда щастлив съпруг и баща на две деца и така нататък. А какво имам аз налице? Стар болен инвалид, изгонен от органите поради здравословното си състояние с чин майор, вдовец, изгубил жена си и едното си дете и едва не изгубил и Надюшка. Нещата не се подредиха така, както съм искал и мечтал. Буквално нищо не се подреди! А аз продължавам да водя нормален живот, работя и впрочем добре печеля, славя се като добър специалист, грижа се добре за дъщеря си. И знаеш ли кое е най-странното?

— Кое? — послушно попита тя.

Ларцев сниши гласа си до драматичен шепот и направи страшна физиономия:

— Най-странното е, че жените продължават да ме харесват. Нямам мира от тях. Като се погледна в огледалото, просто недоумявам: какво намират в мен? А като си спомня, че съм психолог, си задавам друг въпрос, правилния: за какво съм им аз? И намирам отговора на този въпрос лесно и просто. Добре, Настюха, това са лакърдии. Дай да говорим по същество.

Той включи диктофона и Настя започна да разказва. Говори дълго и през цялото време само веднъж посегна към папката: Володя я помоли да му покаже снимката на керамичната рибка с пластмасовата кукличка, пъхната в устата й. Всичко останало възпроизведе по памет. С крайчеца на ухото си дочу как хлопна входната врата, от антрето до тях достигна приглушен момчешки глас — значи Надя бе постъпила, както й каза баща й, и бе поканила приятеля си вкъщи. Ларцев я слушаше, без да се разсейва и без да показва с каквото и да било, че също чува звуците зад вратата. Настя вече почти бе привършила разказа си, когато звънна телефонът. Ларцев вдигна слушалката.

— Да, слушам… А, здрасти, Юрка! Радвам се, че те чувам. Донесе ми, донесе ми твоите поздрави, не ги е изгубила. — Той хвърли хитър поглед на Настя. — Да, разбира се.

Той й подаде слушалката.

— Тебе търсят. Коротков е.

Лошо предчувствие се размърда у нея. Нима пак се е случило нещо? Нима Шегаджията продължава да безчинства?

— Ася, вземи лист и молив, ще ти продиктувам нещо — чу в слушалката гласа на Юра.

— Ще го запомня — машинално отговори тя, като си пое дъх с облекчение. Май се размина. Засега нищо не се е случило.

— Няма да го запомниш. — Гласът на Коротков стана сърдит. — Направи каквото ти казах.

— Добре. — Притискайки слушалката с рамо към ухото си, тя посегна за лист и молив. — Диктувай, готова съм.

— Ен, о, ен, празно, си…

— Какво е това? — прекъсна го Настя. — Какви са тези глупости?

— Латински букви. Произнасям ги според английската азбука. Хайде пиши. Си, ар, и, ди, и, празно…

Настя автоматично записваше, като още от първите няколко букви разбра, че това отново е италиански текст. Значи все пак се е случило…

— … ар, ай, ти, ей, въпросителна. Записа ли?

— Да — с мъртвешки глас отговори тя.

— Какво се получи?

— Non crede, сага ma, che sarebbe ora d’ammettere la ma superorta?

— И какво означава това?

— „Не намираш ли, скъпа моя, че е дошло време да признаеш моето превъзходство?“ — преведе Настя. — Юра, откъде се взе това?

— Оттам — ядно тръсна Коротков. — Откъдето и всичко останало. Няма да миряса тоя идиот. Вие там скоро ли ще приключите?

— Да, вече разказах всичко на Володя, сега той ще мисли.

— Ще дойдеш ли с мен на местопроизшествието?

— Не.

— Както искаш, тогава ще се видим утре.

Тя и сама не разбираше защо отказа да отиде с Коротков на мястото, където бе намерен петият труп. Отказа инстинктивно, без да се замисля, отказа така, сякаш предварително бе решила, че няма да отиде, ако отново се случи нещо. Може би именно това е проявата на онова ледено спокойствие, което е толкова опасно и коварно? А може Шегаджията да е прав — наистина да е дошло време да признае неговото превъзходство, да престане да се мята в безплодни опити да го изчисли и намери, да се предаде, да отстъпи и тъпо да чака смъртта?