Александра Маринина
Седмата жертва (10)

Бабата на убиеца

Какво пък, на прага на седемдесет и пет годишнината си мога да направя равносметка и да призная, че изживях живота си достойно. И възпитах достоен внук, който не накърни честта на нашия род. Ала само Всевишният знае какво ми струваше това и през какви изпитания трябваше да премине нашето семейство. Възпитанието не ми позволяваше открито да демонстрирам чувствата си и само покойният ми съпруг имаше представа, наистина частична, какво изпитвах, когато честта на семейството бе поставена под заплаха. Но предполагам, че съпругът ми е изпитвал същото.

Сто и петдесет години в нашия род Данилевичи-Лисовски не е имало нито един неравен брак. Поколение след поколение ние сме се омъжвали и женили само за равни на себе си по ниво на образованието. Учени, писатели, медици, университетски професори. Никакви разночинци^[1], никакви потомци на търговци, никакви съмнителни личности. Камо ли пък някакви политици и революционери. Всеки, на когото е бивало позволявано да се сроди с нас, е трябвало да бъде достоен за нашия род и нашите традиции, които сме пазили свято и сме предавали от поколение на поколение. Но тези изисквания са важали и за самите нас. И ние е трябвало да бъдем достойни за предците си. Аз цял живот се занимавах със старогръцки език, научните ми трудове са посветени на творчеството на литераторите от Древна Гърция. Покойният ми съпруг беше литературовед, специалността му беше руската поезия от края на осемнайсети век. И моите родители, държа да отбележа, дълго не даваха съгласието си за нашия брак, нужно им беше доста време, за да се убедят, че Николай Венедиктович Есен ще бъде достойна партия за мен. Но за да им представи доказателства за това, той трябваше да си създаде име в литературнокритическите среди. Благодарна съм на съдбата, че аз бях само на шестнайсет, когато се запознахме с Николай, и през десетте години, докато той се доказваше, остарях само до двайсет и шест. Когато сключихме брак, Николай Венедиктович беше вече на четирийсет. Но аз не роптаех срещу родителите си, защото разбирах: в нашия род не е имало неравни бракове и не може да има. И докато съм само на шестнайсет, не мога да съдя кой е достоен да влезе в нашия род, който за столетие и половина е дал живот на учени и литератори със световни имена.

Точно така възпитавах и нашата единствена дъщеря Инеса. Уви, времената се промениха и нашите вековни семейни традиции се оказаха безсилни да се противопоставят на разюздаността на нравите. Болшевиките… И досега не мога да разбера защо моите родители не са емигрирали заедно с всички. Понякога си мисля, че баща ми, мир на праха му, е бил заслепен от идеите на революцията. А понякога ме спохожда мисълта, че той просто не ги е схванал правилно и понеже не е разбрал цялата опасност от насилствения болшевизъм, доверчиво е решил, че никой няма да закача учени, които се занимават с древна история. В това, колкото и да е странно, се оказа прав. На болшевиките им трябваха институти, за да обучават в тях дрипльовците, устремили се към властта — нали им бяха обещали, че всяка готвачка поне малко ще поуправлява държавата, и в тези институти трябваше да се преподава история. Татко беше ръководител на катедра в университета до самата си кончина и бе погребан с огромни почести. Ала едно нещо той, чистият и доверчив историк, не бе предвидил: в страната на болшевиките ще ни бъде трудно да запазим традициите си, които тачехме повече от всички ценности.

Инеса вдъхваше големи надежди. От ранното си детство играеше шах, в училище винаги беше първа отличничка, остротата на ума й се открояваше особено в точните науки. Ние с Николай Венедиктович я готвехме за кариера на физик, но дъщеря ни, колкото и да е печално, не изпитваше никакъв интерес към науките, които й се удаваха най-много. Естествено ние със съпруга ми не одобрихме решението й да кандидатства в педагогическия институт. Да, имали сме в рода си професори, и то доста, ние с Николай Венедиктович и двамата носим това звание, но професорът е едно, а учителят — това, прощавайте, е нелепо за фамилията Данилевичи-Лисовски. Поуспокоихме се, когато Инеса ни обясни, че не смята да преподава в обикновено училище. Че се интересува от методиката на развиване на интелекта, на логическото мислене и паметта у децата, и смята да се занимава изключително с наука.

— Нима не разбираш, мамо — казваше Инеса, — че всичките ми успехи в училище се дължаха само на това, че татко играеше с мен на шах още от четиригодишна? Това ми е дало отличната памет и яснотата на мисленето. Но има и други качества на интелектуалната дейност, които се развиват не чрез шаха, а по други начини. И аз искам да посветя живота си на разработването на тези „други начини“, така че във всяко семейство в края на краищата родителите да могат да отглеждат интелектуално развити деца. Но за целта трябва да получа педагогическо образование и съответната диплома.

Какво пък, това звучеше доста добре. Мисълта, че ще видим единствената си дъщеря в ролята на учителка, беше непоносима за мен и съпруга ми. Но в такъв вид идеята на дъщеря ни можеше да бъде подкрепена.

— Ти запозна ли се със съответната литература? — строго се поинтересува тогава Николай Венедиктович. — Доколко е разработен в науката въпросният проблем?

— Татко, изчела съм огромно количество книги и списания. Никой никога не е писал и никой никога не се е занимавал с това.

— Значи, ако ти се заемеш, ще бъдеш първата? — уточни той.

Инеса тържествуващо се усмихна, защото добре разбра смисъла на въпроса му. Тя си оставаше истинска представителка на нашия род и се оказа, че не съм била права, като се усъмних в това.

— Първа и единствена, татко — твърдо отговори тя. — Можеш да не се съмняваш.

Да, в такъв вид проблемът изглеждаше съвсем различно. Инеса ще поеме пътя на науката и бързо ще си създаде име и научна репутация. Несъмнено тя има достатъчно способности и дори повече от достатъчно. Тя ще стане учен с уникална специалност, основоположник на научна школа, първа ще разработи теория. Името й ще стане широко известно. И така родът Данилевичи-Лисовски не ще бъде посрамен. Инеса се оказа достойна за своите предци и това ни даде на нас с Николай Венедиктович надеждата, че и при болшевиките ще успеем да съхраним и да предадем на следващите поколения нашите традиции.

Не след дълго обаче се случи нещо страшно. Дъщеря ни беше в четвърти курс, когато веднъж прага на нашия дом престъпи Тоя. Божичко, той учел в рабфак. Произлизал от работническо семейство. Баща му бил железничар, май локомотивен машинист, а майка му работела във фабрика. В семейството били осем деца. Естествено за каквото и да било сносно възпитание и дума не можеше да става, да не говорим за маниери и образованост. Просто не можех да си представя къде бе успяла Инеса да се запознае с Тоя. Оказа се, че в някакво бюро на някакъв районен комитет на някакъв комсомол. Ето го резултата от болшевизма: не останаха елитарни учебни заведения, а дори да се намираха такива, никой не би могъл да ви даде гаранции за безопасност, защото съществуват някакви обществени задължения, които насилствено смесват всички социални слоеве.

Ние с Николай Венедиктович се постарахме да запазим достойнството си, без да сме неучтиви, но след първото посещение на Тоя в дома ни се постарахме меко да обясним на Инеса, че едва ли е уместно такъв странен младеж да посещава нашето семейство. И тогава дъщеря ни изрече думи, от които ние дълго не можахме да се съвземем.

— Мамо, нима не схвана? Аз се омъжвам за него. Доведох го да се запознаете официално.

— Предполагам, че това е някаква глупава шега? — намеси се в разговора Николай Венедиктович. — Учението ти в хуманитарния институт е развило у теб доста своеобразно чувство за хумор. Винаги съм смятал, че с твоите способности трябва да учиш в технически университет, това много дисциплинира мисленето.

— Не е шега, татко — много сериозно отговори Инеса. — Аз се омъжвам за него, вземам си изпитите за четвърти курс и от септември излизам в академичен отпуск.

— В какво, в какво излизаш? — не повярвах на ушите си аз.

— В майчинство, мамо — спокойно поясни тя. — През септември ще вляза в деветия месец.

Беше април — изумителен, чист, прозрачен, влажен и топъл. Април. До септември оставаха само четири месеца.

Ние с Николай Венедиктович нямахме избор и бяхме принудени да приемем Тоя в нашето семейство. Естествено той си имаше име, бащино и дори фамилия, която натрапи на дъщеря ни, но за нас със съпруга ми завинаги си остана Тоя. Тоя нехранимайко. Това парвеню. Тоя неин съпруг. Помежду си винаги го наричахме само така.

Когато отмина първият шок, ние със съпруга ми се овладяхме и поканихме Инеса на сериозен разговор. Водеше го Николай Венедиктович, а аз внимателно следях реакциите на дъщеря ни, готова всеки момент да се притека на помощ на съпруга си. Ние трябваше да действаме в единен фронт, та Инеса да не си помисли, че нейното бъдещо майчинство ще ни направи по-податливи.

— Ти наруши свещените сто и петдесет годишни традиции на рода Данилевичи-Лисовски — строго каза Николай Венедиктович, — решила си да сключиш брак с човек, недостоен за нашия род и с произхода, и с нивото си на образованост. Ако с майка ти можехме да не допуснем това, ние естествено бихме го направили. Но сега, уви, е твърде късно. В нашия род никой никога не е имал извънбрачни деца и ние не можем да настояваме в създалата се ситуация да не се омъжваш за… За твоя приятел от рабфака. Нещо повече, ние не можем да допуснем да живееш в общежитие, където няма условия за учене и пълноценна почивка. Готови сме да ти разрешим да го доведеш в нашия апартамент. Разбира се, той не е заслужил това, в този дом са живели и умирали твоите предци, но ние с майка ти сме готови заради теб и твоето бъдещо дете да търпим присъствието на твоя… хм… съпруг. Но имаме едно условие. Задължително условие, такова, че нашето съвместно съществуване в този дом може да бъде приемливо само при изпълнението му.

— Условие ли? — учудено попита Инеса и дръзко погледна баща си в очите. — Че какво условие можете да поставяте? Сега сигурно ще поискате да се разведа с него, когато се роди детето?

— В рода Данилевичи-Лисовски — гордо отговори Николай Венедиктович, — както впрочем и в рода Есен, никога не е имало не само извънбрачни деца, но и самотни, изоставени от съпрузите си майки. Дори ако ти самата поискаш развод, ние не бихме го допуснали. Невъзможно е дори да помисляш да нарушиш нашите традиции два пъти. Един път е напълно достатъчен. Нашето условие е друго. Твоят… хм… съпруг трябва да стане достоен за нашето семейство. Той трябва да получи блестящо образование и да направи блестяща кариера. Е, и освен това трябва да придобие прилични обноски, за да не ни е срам да го допускаме при гостите, които посещават дома ни, и да го запознаваме с хора, на които са известни нашите традиции. И тъй, можеш ли да ни обещаеш тук и сега, че ще направиш всичко възможно, за да се изпълни това условие?

Инеса помълча известно време, замислено втренчена във вазата, поставена в центъра на масата, около която седяхме, после вдигна очи, внимателно погледна баща си, после мен.

— Това ще стане от само себе си — тихо отговори тя — и моите усилия няма да са необходими. Вие дори не можете да си представите колко е талантлив той, какъв мощен интелект има. Още сега пише такива трудове по математика, че възнамеряват да го приемат в университета без изпити направо във втори курс. Той ще стане велик учен, не се съмнявайте в това. Ще бъде достоен за нашето семейство и няма да посрами рода ни. Колкото до обноските, аз искрено се надявам на твоята помощ, мамо. Наистина той трябва да ги придобие, не бих спорила за това.

Ние дори се изненадахме колко лесно ни се удаде победата, защото се бяхме готвили за дълга и упорита съпротива. Все пак нашата дъщеря си оставаше наша дъщеря и достойна представителка на рода, така че бе разбрала и прие нашите изисквания като нещо, разбиращо се от само себе си.

И така Тоя влезе в нашия дом. На първо време това беше чудовищно. Той не умееше правилно да сяда и става, не знаеше как се използват приборите за хранене и как се разговаря учтиво по телефона. Не можехме да го показваме на гостите. Но ние с Николай Венедиктович се радвахме, че Тоя се учеше на всичко на драго сърце и упорито. Той сякаш искаше колкото може по-скоро да скъса със своето работническо-селско минало, да се излюпи от тази черупка и да се разкраси с нова перушина. Изобщо не се обиждаше, когато не го канехме на масата в присъствието на външни хора, нещо повече, сам гледаше набързо да хапне в кухнята и се скриваше в стаята, в която живееха с Инеса. Отнасяше се с огромна почит към мен и съпруга ми и постоянно питаше как е правилно да се казва или прави едно или друго нещо. И естествено би било несправедливо да му отречем трудолюбието. Безспорно той беше примерен студент (между другото, наистина го приеха направо във втори курс, дъщеря ни нищо не бе преувеличила), след лекции ходеше в библиотеката, вечер носеше вкъщи огромни купчини книги и залягаше над тях до зори. Нямам представа кога е спял. Освен това беше и доста добър баща. Инеса си стоеше вкъщи с нашия внук, аз й помагах според силите си, наех бавачка, но Тоя все пак успяваше и да поиграе с детето, и да го разходи, при което правеше това не по необходимост, а с явно удоволствие.

Годините минаваха и за наше учудване Тоя се поизлъска и стана съвсем приличен. Нещо повече, след като завърши университета, започна аспирантура и написа кандидатска дисертация само за една година. Вероятно Инеса не бе преувеличила, когато говореше за неговите способности. Ние се примирихме с брака й, но Тоя така и не ни стана близък. И когато след защитата на дисертацията бе назначен на добра длъжност, успешно започна да гради кариера и скоро получи от държавата жилище, ние с Николай Венедиктович въздъхнахме с облекчение. Все пак Тоя си остана чужд за нас и беше много по-добре да не сме под един покрив с него.

Една заслуга можем да си отчетем: ние толкова упорито, неуморно бяхме възпитавали Тоя, че той попи нашите идеи и привързаността ни към семейните традиции. Беше ни благодарен за всичко, което ние с Николай Венедиктович направихме за него, с всички сили се стараеше да стане достоен за нашия род и ясно разбираше как трябва да възпита сина си. Нашия внук. Правилно го разбираше.

Именно затова, когато настъпи страшният час (слава богу, Николай Венедиктович не го доживя), Тоя безропотно ми даде момчето, понеже разбираше, че сам не ще може да го възпита така, че да стане достоен за нашето семейство. А аз ще мога.

И аз успях.