Александра Маринина
Седмата жертва (29)

Селуянов

Двамата с жена му употребиха за разработването на комбинацията два дни. Коля продължаваше да се занимава с убитите наркомани и още шест-седем престъпления, а Валентина, която и бездруго беше в отпуск, се качи в колата на Селуянов и тръгна да проучва придвижванията на Виктор Петрович Шувалов. Сутрин той отиваше на работа по един и същ маршрут, а след работа — на най-различни места, така че решиха да проведат операцията сутрин. Валентина разучи маршрута от дома на Шувалов в Царицино до университета, където той преподаваше, и Селуянов, който прекрасно познаваше Москва, бързо избра най-оптималната за осъществяването на замисъла точка.

Сутринта, преди да излезе, той за сто петдесет и втори път попита жена си:

— Валюша, защо да не отида сам, а? Остани си вкъщи, а?

— Аха. — Тя се огледа от главата до петите в голямото огледало в антрето. — Разбира се. Според мен съм невероятно красива, не намираш ли?

— Намирам. Хайде да направя всичко сам, за да не излагам на риск неземната ти красота.

— Да бе, ти ще го направиш… Слушай, струва ми се, че този шал не е подходящ за случая. Чакай мъничко, ще взема друг.

— Валя, на човешки език те моля, остани си вкъщи! — Селуянов повиши тон, за да придаде на думите си повече убедителност.

Валентина ловко промуши краищата на извънредно тънкия копринен шал през халката на лъскавата метална щипка във формата на цвете.

— Това е вече друго. Е, лицето ми естествено ще си бъде същото, но всичко останало изглежда напълно прилично, не намираш ли?

Тези думи й бяха любими и Селуянов се забавляваше, като всеки път се стараеше да им отговори по нов начин.

— Не мога да намеря нещо, което отдавна вече са намерили други. И престани да ругаеш лицето си, лично мен то ме задоволява напълно. Край, решено, тръгвам сам. Дай тука ключовете на колата.

Докато го слушаше, Валентина успя да си обуе есенните боти с нисък ток и дългото светлозелено яке. Взе и чантата и бързо погледна часовника.

— Коля, до тръгването имаме точно половин минута, затова ти предлагам да ме чуеш. Ти самият постоянно цитираш началника си, който казва, че всеки трябва да си гледа работата. Твоята работа е да търсиш престъпниците, моята — да карам колата, това го правя много по-добре от теб и ти не можеш да оспориш този факт. Не забравяй, че аз съм седнала зад волана, преди да се науча да чета, и че никой няма да направи по-добре от мен това, което си замислил.

— Аз ще направя всичко както трябва — упорстваше Николай, — между другото, и аз карам кола повече от десет години.

— Разбира се, че ще го направиш — съгласи се Валентина, като отвори вратата и лекичко побутна мъжа си към асансьора, — че кой се съмнява в това? Само че след това цялата ти годишна заплата ще отиде за ремонт на колата. А ако аз седна зад волана, ти гарантирам само лек удар и няколко драскотини. Край, скъпоценен мой, времето изтече, да вървим, че ще изпуснем твоя човек.

Той престана да спори, защото дълбоко в душата си разбираше, че жена му е права. Вече неведнъж бяха използвали за оперативни цели нейното майсторско шофиране и всеки път се бяха смайвали колко добре тази крехка млада жена чувства техниката и я подчинява на всяко свое желание. А главната прелест беше, че мъжете в другите коли изобщо не можеха да заподозрат подобни способности у младата дама, управляваща колата до тях, така че се поддаваха на разработените комбинации като първокласници.

До дома на Шувалов стигнаха точно в осем без петнайсет. Колата му — сива тойота — стоеше близо до входа.

— Завчера той излезе в осем без десет, а вчера — в девет без петнайсет, вероятно първия ден беше тръгнал за първия час, а втория — съответно за втория, който започва към десет и половина — коментира Валентина. — Приготви се, скъпи, напълно е възможно да се наложи да чакаме дълго. Но аз мисля, че ще е по-добре той да тръгне по-късно, движението ще бъде вече по-интензивно и ще ни бъде по-удобно, не намираш ли?

— Важното е Шувалов да излезе — отговори Коля. — Пък ние все някак ще се оправим.

В осем без десет Виктор Петрович Шувалов излезе от къщи и се качи в колата. Валентина не потегли, докато сивата тойота не се скри от погледите им.

— Е, с бога напред — каза тя тихичко и завъртя ключа. — Да се надяваме, че няма да промени маршрута си.

Като поснова из малките пресечки, Валентина излезе на улица „Дорожная“, по която можеше да стигне до отбивката към Околовръстното шосе. И предния, и по-предния ден Шувалов бе стигал до университета по Околовръстното шосе и Мичурински проспект. Именно на „Мичурински“ Селуянов бе набелязал мястото за запознанството.

Те видяха отново сивата тойота на Шувалов вече на „Мичурински“. Когато подминаха Олимпийското село, Николай каза:

— Стегни се, Валя, наближаваме. — И сам се изненада, че гласът му незнайно защо прозвуча приглушено и дрезгаво.

Валентина увеличи скоростта, като току поглеждаше колата на Шувалов доста пред тях, и стигна до кръстовището на Мичурински проспект и улица „Лобачевски“ точно в мига, в който трябваше, тъй че с точност до десет сантиметра да застане по отношение на тойотата така, както го бе планирал Селуянов. В очакване на зелен светофар Шувалов стоеше във втората колона, възнамерявайки да пресече кръстовището и да продължи напред. Валентина застана в третата и когато светна зелено, тръгна, включи мигач, показвайки, че иска да завие надясно, и нахално засече Шувалов, който най-спокойно си караше напред. Това беше извънредно грубо нарушение от нейна страна, от третата колона не можеше да завива надясно, всички желаещи трябваше да чакат в първата колона. Тъй като сблъсъкът се оказа неизбежен, той се случи.

Шувалов изскочи от колата с побеляло от гняв лице.

— Вие, госпожичке, имате ли ум в главата? — закрещя той. — Къде се тикате от третата колона?

Валентина лениво отвори вратата и с елегантно движение спусна крачетата си навън.

— Но аз трябваше да завия — капризно проточи тя. — Разбирате ли, трябваше да завия. Вие трябваше да видите, че включих мигача. Защо не се оглеждате?

— Абе какъв мигач, по дяволите! Ако щете, включвайте и десет мигача, аз не съм длъжен да ви гледам, защото от третата колона не се завива. Ясно ли ви е това, госпожичке? Не се завива. Ето, вижте! — Той вдигна ръка и започна да сочи знаците. — С една дума, хайде бързо да решаваме как ще ремонтирате колата ми, нямам време.

— И аз нямам — невъзмутимо отговори Валентина. — Хем и тепърва ще видим кой чия кола ще ремонтира. Вие ми смачкахте колата, одраскахте вратата ми.

— Аз? На вас? — Шувалов се задави от възмущение. — Вие ми направихте това, а не аз на вас! Не, просто да не повярваш, какви нагли хора има! Имате ли мобилен телефон?

— Ами имам — кокетно кимна тя. — Защо?

— Тогава се обадете и извикайте катаджиите или както се казваха сега. Хайде, госпожичке, давайте, размърдайте се, времето тече, аз закъснявам за работа.

— Впрочем и аз не съм тръгнала да се разхождам за удоволствие. Виж го ти, колко бил делови, сякаш само той на този свят работи, а останалите нищо, мотаят се — озъби се младата жена.

Докато чакаха инспектор от транспортната милиция, Валентина седеше до мъжа си в колата и внимателно наблюдаваше Шувалов. Той току си поглеждаше часовника, но изобщо не обръщаше внимание на повредите, нанесени на автомобила му, не обикаляше наоколо, не опипваше вдлъбнатините и не клатеше съкрушено глава. Личеше, че в момента е нервиран само защото закъснява за работа. Валентина свали стъклото на прозореца и го повика с ръка.

— Искате ли да се обадите в работата си и да предупредите, че ще се забавите? — миролюбиво попита тя. — Лично аз вече се обадих.

— Искам — сърдито избуча Шувалов.

Валентина му подаде телефона.

— Защо ли ви трябваше да си имате работа с милицията — каза тя, когато Виктор Петрович й връщаше телефона. — Можехте да ми дадете парите за ремонта и да се разотидем мирно и кротко. А сега ще киснем тук кой знае колко време. Да не би да се надявате, че в милицията ще ви наброят по-малко щети?

— Слушайте — тихо попита Шувалов, — вие изобщо имате ли съвест, поне мъничко? Вие грубо нарушихте правилата за движение, повредихте колата ми и на всичко отгоре искате да ви платя ремонта. Къде са ви учили така? Определено не е в шофьорските курсове. Такива като вас си купуват книжките и се качват в колите дори без да са се научили да познават пътните знаци. Мразя ви — и вас лично, и всичките като вас, „съвсем новите руснаци“. Нека си имам проблеми в работата, но заради принципа ще дочакам служителите на милицията само за да ви натрия носа.

— Я стига, принципен ми се пише сега — злобно просъска в отговор Валя. — Сигурно и той си е купил книжката заедно с колата. Коля — дръпна тя Селуянов за ръкава, — не чуваш ли как тоя тип ме обижда? Защо мълчиш? Кажи му…

— Млъквай! — грубо я прекъсна Селуянов. — Ти си си виновна, краво такава, вечно си търсиш белята. Цялата ми заплата отива за твоите глоби. Седи и мълчи!

Валентина се нацупи и се престори на дълбоко оскърбена.

Когато дойдоха катаджиите, огледът на ситуацията не отне много време. След като направиха всички измервания, милиционерите поред поканиха участниците в пътнотранспортното произшествие в своята кола и им предложиха собственоръчно да напишат обясненията си. Тъй като нито един от тях не се призна за виновен, случаят трябваше да се предаде в комисията по разглеждане на ПТП. След като получиха обясненията, милиционерите, за голямо удоволствие на Шувалов, строго скастриха Валентина, оценявайки нейното поведение на пътя като абсолютно неправомерно, и казаха, че ще ги известят за деня и часа, когато ще трябва да присъстват на заседание на комисията.

След още два дни Селуянов, Валентина и Виктор Петрович Шувалов седяха в кабинета на инспектора от инспекцията по пътищата, която величаво носеше името Комисия по разглеждане на пътнотранспортни произшествия.

— Шувалов и Селуянова? — уточни инспекторът. — Сега ще се ориентирам. А вие кой сте? Съпругът? Засега излезте в коридора, ако ми трябват свидетели, ще ви повикам.

Коля послушно излезе, зарадван, че инспекторът не беше забравил нищо. Бяха го предупредили да махне от помещението третия мъж.

На бюрото лежеше предно стъкло от нечий автомобил. Инспекторът се опита да намери малко свободно място, на което да подреди документите, но не успя: стъклото беше голямо и заемаше практически цялото доста широко бюро.

— Помогнете ми, моля — обърна се той към Шувалов.

Двамата с Виктор Петрович свалиха стъклото и внимателно го подпряха на стената. След това инспекторът зададе на двамата шофьори няколко въпроса, още веднъж прочете техните написани собственоръчно обяснения, проучи въпроса и оповести решението си: гражданката Селуянова да плати глоба и да възстанови на гражданина Шувалов сумата за ремонт на автомобила му. Валентина буквално изтръгна от ръцете на инспектора квитанцията и излетя като куршум от кабинета, като затръшна вратата. Инспекторът сви рамене и съчувствено се усмихна на Шувалов.

— Знаете ли колко такива има…

— Досещам се — позасмя се Виктор Петрович. — Благодаря ви, всичко хубаво.

След две минути в кабинета влезе Селуянов и доволен, огледа бойното поле. Негласното дактилоскопиране на Шувалов бе проведено, бяха получени и образци от почерка му. И което беше особено приятно — без ни най-малко нарушаване на законността.