Александра Маринина
Седмата жертва (53)

Убиецът

И тъй, аз престанах да се страхувам от смъртта. И после какво? Когато живееш в гората, можеш да заставиш себе си да не се страхуваш от дивите зверове, но това изобщо не означава, че зверовете няма да те нападнат. Като изкорених от душата си страха от смъртта, аз реших само половината от задачата. Втората половина се състоеше в това да умра достойно.

Според моите тогавашни представи достойната смърт беше смърт в собственото легло или в добра болница, по възможност насън, за да не се мъчиш и да не разбираш какво става. Но това беше, тъй да се каже, теорията. Защото на практика всичко изглежда не съвсем така, както ти се иска. За да умреш „идеално“, трябва да нямаш никакви сериозни заболявания, освен слаба сърдечна дейност — тогава има реален шанс да си отидеш тихо в съня си в собственото си (в краен случай — в болнично) легло. Човек може да се стреми към това и съществува доста голяма вероятност да постигне желаното. Трябва да води здравословен начин на живот, да спортува, да не пие и пуши, да се храни разумно и да си оставя разтоварващи дни, да следи теглото си, редовно и добросъвестно да си прави профилактични прегледи в поликлиниката, без да се опитва да се отървава от лекарите с късичката фраза „нямам оплаквания“, а вместо това да им казва за всякакви прояви на физическо неблагополучие, та да улови навреме зараждащо се заболяване и да не го остави да се развие в хронично.

Това решение ми се видя просто и надеждно и няколко години аз свято изпълнявах всичко необходимо за неговото реализиране. Докато веднъж, след като честно се оплаках на лекаря от периодично появяващи се болки в стомаха, ме приеха в болница за гастроентерологични изследвания. Тези две седмици, прекарани в болничното легло, ми бяха достатъчни, за да внеса корекции в представите си за достоен финал на живота ми. Първо, разбрах, че не може да става и дума за смърт в болница. Дори в най-добрата болница. Аз не съм член на ръководството на страната и не мога да разчитам на действително добри условия, а всички останали варианти по никакъв начин не отговарят на понятието „достойна кончина“. Мръсни тоалетни, воня, мизерия, полупияни санитарки, неграмотни лекари, недостиг на лекарства, липса на медицинска апаратура, лежащи и разнасящи смрад болни от съседни легла и по коридорите, оскъдна и безвкусна храна — ето участта на тези, които са имали нещастието да се разболеят, без да са се докопали до върховете на властта. И на всичко отгоре — витаеща във въздуха аура от мъка, болка и страх. Вярно, аз не искам да кажа, че в болницата на военното ведомство беше именно така, не, обстановката там беше много по-прилична, но дори там се чувствах зле. Давах си сметка, че при този живот и тази смърт, които си бях планирал, ще умирам като престарял пенсионер и тогава ще ме сложат не тук, а в обикновена градска болница, на каквито бях се нагледал, когато се бе случвало да посещавам лекуващи се роднини и познати. Но най-важното — с очите си бях виждал болести, свързани със старостта. Представях си за миг, че може да се парализирам и тогава ще трябва да изнасят подлогата ми и онзи, който би го правил, ще се мръщи от отвращение и ще иска по-скоро да умра. Кой ще бъде той? Съпругата? Синът ми? Далечен роднина? Или пияна санитарка? Който и да е, не исках такъв край за себе си.

Ето защо следващият етап в борбата ми за достойна смърт беше идеята за евтаназия. Ако на мен, вече тежко болен и безпомощен, ми дадат възможност сам да взема решение да напусна живота и ми помогнат да го направя леко и безболезнено, такъв финал би ме задоволил напълно. Започнах да чета специална литература, прерових купчини вестници и списания, в които се повдигаше въпросът за евтаназията, и за свое прискърбие се убедих, че тази прекрасна идея няма да се възприеме в нашата страна. Искрено недоумявах: защо? Защо човек може да се хвърли от прозорец или под кола, да се обеси, удави или застреля, но не може да разчита да му направят безболезнена инжекция, от която да заспи и да не се събуди? Това е варварство! Да, когато човек още може да се движи самостоятелно, той решава съдбата си сам. Но ако е прикован към леглото, ако не само не може да излезе от къщи, но и да стане, защо е нужно да го обричат на мъчително и неопределено дълго угасване, при което той страда и физически, и морално, и причинява страдания на близките си?

Исках да имам гаранции за бърза и лека смърт в случай на внезапно заболяване, което би ме лишило от самостоятелност и би ме направило безпомощен и изцяло зависим от околните, на които ще бъда в тежест. Добре би било заболяването да се развива постепенно: тогава, предвиждайки наближаващата безпомощност, аз бих успял сам да взема и осъществя последното решение, но ако то ме удари внезапно, като инсулт например? Или ако ме блъсне кола и бъда прикован към леглото осакатен? Тогава ще трябва да разчитам на милостта на лекарите, а тази милост много има да я чакам…

Мина още известно време, докато разбрах, че въпросният проблем по никакъв начин не бива да се оставя на самотек. Болестите и нещастията са много, природата е била щедра на разнообразни начини за изтръгване на човека от нормалното битие, тихата смърт от сърдечен пристъп насън е шанс само едно на хиляда и на мен, доктора на техническите науки, не ми приляга да се надявам на този шанс — все пак друго може би не, но да изчислявам вероятности ме бива. А и моят приятел Лабрюйер ме подтикваше: „От гледна точка на милосърдието хубавото на смъртта е, че слага край на старостта. Една смърт, предхождаща грохването, е по-своевременна от смърт, която го приключва“. Той е прав, не бива да чакам грохнала немощ, трябва да поема ръководството на живота и смъртта си в свои ръце.

Друга страна на същия въпрос беше смърт от ръката на престъпник. Казват, че бомба не пада два пъти на едно и също място — ако някой в семейството е загинал от ръка на убиец, това вече не грози другите членове на семейството. Може би… Но животът показва, че това не е така. Знаех истории за семейства, в които едно и също нещастие е сполетявало двама или дори трима техни членове. И нещастието далеч не е било болест (точно в това пък нямаше да има нищо учудващо, защото съществуват закони за наследствеността), а престъпление, катастрофа или нещастен случай. В някакъв вестник дори прочетох за едно абсолютно невероятно от житейска гледна точка съвпадение: двама братя поред били прегазени от кола на едно и също място, при това зад волана и в двата случая седял един и същ човек. Да станеш жертва на пропаднал алкохолик, маниак или наркоман? Да умреш от ръката на тъпи, безмозъчни бандити, готови да разстрелят тълпа заради стотина долара? Да загинеш под колелата на кола, карана от разлигавен идиот, който не знае правилата за движение? Нима това е достоен край за един представител на рода Данилевичи-Лисовски-Есен? Като човек, който умее да преценява вероятностите, аз си давах сметка, че с правилно, безопасно и грамотно поведение мога да сведа риска от такава смърт до минимум. Но този минимум в крайна сметка ще се окаже не чак толкова миниатюрен, че да мога да го пренебрегна. Можеш да го направиш нулев само ако се затвориш в собственото си жилище, без да излизаш и без да отваряш вратата на никого. Това не е решение на проблема.

Оставаха само два пътя, които биха позволили да избегна недостойна за мен смърт. Първият — да се самоубия веднага, без да чакам да ме сполети нещастен случай или тежка болест. След зрял размисъл отхвърлих този път. Първо, не мога да отнема живота си със собствените си ръце. Абе не мога — и толкоз! Инстинктът ми за самосъхранение е развит нормално. Второ, самоубийството (и примерът с моята втора съпруга Наталия го показа ярко) предизвиква у хората, които са те познавали, не само недоумение, но и силни подозрения, че си бил психически непълноценен, а аз не можех да го допусна. Само това липсваше — да говорят за мен, че съм изпаднал в депресия и съм откачил! Аз! Не, никога няма да стане.

Но има и втори път…