Александра Маринина
Седмата жертва (27)

Каменская

Извикаха я в шест сутринта. След като постоя на тротоара десетина минути и разбра, че опитите в този час на деня да хване кола, чийто шофьор би се съгласил да я закара извън града, са безперспективни, тя отиде с метрото до гарата и се качи в мотрисата, като предварително се обади от автомат и съобщи на пейджъра на Зарубин с кой влак ще пристигне. Може пък Серьожа да се сети да отиде на спирката, за да я посрещне.

Във вагона беше топло и Настя, свита в едно ъгълче до прозореца, веднага започна да задрямва. Ако се вярваше на разписанието, предстоеше й да пътува около четирийсет минути, така че можеше да подреме малко, без да се страхува, че ще пропусне спирката. Притвори очи, но желанието й да заспи веднага се изпари. На негово място дойдоха спомените за това, което снощи й бе разказала Татяна.

… Всичко започнало като обикновена автомобилна катастрофа. Едната жена, по-възрастната, била зад волана, втората, младо момиче — на предната седалка. Колата с висока скорост излетяла в насрещното платно и в резултат на челен удар младата пътничка загинала, а шофиращата получила изключително тежки травми, смятани за несъвместими с живота. Това, което останало от колата, било закарано в автомобилната инспекция на платформа и при огледа в нея били открити наркотици. И то много, очевидно за търговия, а не за лична употреба. Експертизата показала наличие на същото наркотично вещество в кръвта на двете пострадали — и на загиналата, и на онази, която още била жива. В случая се включило Управлението по незаконна търговия с наркотични вещества и скоро се изяснило, че двете жени — майката и дъщерята Шувалови, били не дребни фигури в мощна групировка, снабдяваща Санкт Петербург с отровата. А за стабилна защита им служели името и репутацията на главата на семейството — Виктор Петрович Шувалов.

Оказало се, че семейство Шувалови отдавна било сериозно разцепено на два лагера. В единия били майката и дъщерята, в другия — бащата и синът. Московчанинът Виктор Шувалов имал втори брак с ярката красавица от Питер. Съпругата категорично отказвала да се премести в Москва, била израснала в Ленинград, тук били всичките й приятели и роднини, така че Шувалов живеел фактически в две къщи, постоянно посещавал съпругата си за по два-три дни, което очевидно напълно я задоволявало. Първа се родила дъщерята, после, след две години — синът. По това време Виктор Петрович ясно осъзнал, че след като се разделил с първата си съпруга, и във втория брак не се е сдобил с вярна спътница в живота. Бракът й бил нужен единствено заради статута и престижа, които й давал, било й удобно да бъде съпруга на голям учен, необикновен и талантлив човек, и в същото време да живее така, сякаш с нищо не е обвързана. Дори до Москва стигнали клюките за многобройните любовни похождения на съпругата на Шувалов и за нейния повече от свободен начин на живот.

Казват, че когато природата дарява на човека талант, той обикновено се проявява в различни области. Виктор Шувалов, освен че наистина бил блестящ и признат учен, рисувал, и то толкова професионално, че станал член на Съюза на художниците и правел самостоятелни изложби. В Москва имал ателие, но понеже се надявал някак да възстанови и сплоти семейството си, се възползвал от широките си връзки и си издействал ателие и в Питер, където се стараел да прекарва колкото може повече време. С годините обаче разбрал, че усилията му са напразни, че жена му толкова се е отдалечила от него, че дори децата няма да помогнат за сближаването им. И няма смисъл той постоянно да пътува до Петербург, напълно е достатъчно да я посещава от учтивост веднъж на два месеца. На предложението му да се разведат жена му реагирала бурно, със сълзи и скандал, крещяла, че го обича и че той е пълен идиот, ако вярва на хорски приказки, а ако подаде за развод, няма повече да види сина си. Но ако остави нещата така, добре, тогава тя ще му разреши да вземе момчето в Москва.

Той оставил нещата така, като с мъчителен срам признал пред себе си, че обича тази красива жестока жена, обича я до полуда и за да е щастлив, му е достатъчно просто да знае, че тя е жива и здрава и всичко с нея е наред. Обичал и дъщеря си и се надявал, че с годините тя няма да заприлича на майка си. И естествено обожавал сина си, влагал в неговото възпитание цялата си душа, всичките си сили и възможности. Момчето растяло чудесно — способно и с добър характер, и като го гледал, Шувалов всеки път с облекчение си мислел, че заради такъв син може да изтърпи всякакви семейни неуредици. Синът бил за него оправдание на унижението, което Виктор Петрович изпитвал постоянно, знаейки, че жена му никога не го е обичала и само го е използвала.

Така си и живеели: бащата и синът в Москва, майката и дъщерята — в Санкт Петербург. От време на време се виждали, разменяли си дежурни фрази, пред общите познати се престрували, че са семейство. Децата възприемали ситуацията спокойно — и на момичето, и на момчето им било съвсем удобно да живеят така. Майката глезела дъщеря си, от малка я приучвала да носи красиви дрехи, да ходи на ресторант, на увеселителни разходки извън града, а когато пристигал бащата, момичето ясно виждало, че това не му харесва, и въздъхвало с облекчение, когато той си заминавал за Москва. Синът пък всеки път, когато го довеждали при майка му и сестра му, виждал чужда голяма госпожица, която постоянно се подигравала на неговия детински манталитет и непохватност, на неговата необразованост, което означавало, че той не бил наясно с модните музикални групи, и на наивното му учудване, че мъжете понякога се уединяват с жени, при което заключват вратата. Виктор Петрович страдал, задето любимите му деца са толкова далеч едно от друго и толкова различни, и същевременно правел всичко възможно, за да попречи на сближаването им: не без основания се опасявал, че красивият живот, на който свиквала дъщеря му, ще се окаже твърде съблазнителен за сина, че той няма да може да му устои и всички усилия, положени, за да стане добър човек, ще отидат на вятъра.

Времето минавало, децата растели, Шувалов лека-полека остарявал, а жена му си оставала все така привлекателна, стройна и младолика — на четирийсет години й давали най-много трийсет и две. Виктор Петрович все така я обичал и страдал… И изведнъж от Питер пристигнала страшна вест: дъщеря му загинала, жена му била в критично състояние и можело всеки момент да почине. Същата вечер със сина си долетял от Москва и успял за последен път да зърне жена си, която починала на следващия ден. Виктор Петрович се постарал да се овладее и да организира погребението, но току се улавял, че почти не разбира случващото се. След като поменал съпругата и дъщеря си на деветте дни, той се заприготвял да се прибере в столицата. Трябвало да замине със сина си с вечерния влак — „Червената стрела“. През деня Шувалов подреждал останалия временно без стопанин питерски апартамент на покойната му съпруга, а сина си помолил да отиде в ателието, да вземе някакви четки и няколко особено скъпи за него миниатюри, на които били изобразени жена му и дъщеря му. Повече не видял сина си жив.

Такива истории, колкото и да е печално, се случват много често. След като намерили в колата на загиналите наркотиците, оперативните работници веднага, без да дочакат пристигането на Шувалов от Москва, направили подробен оглед на апартамента и ателието. Апартаментът се оказал в пълен ред, ако не се брояло огромното количество спринцовки и други атрибути, свързани с употребата на наркотици, в ателието обаче бил намерен цял склад с висококачествен хероин. Нито Екатерина Шувалова, нито дъщеря й били попадали в полезрението на милицията като потребители на наркотици или като продавачи — и сега станало ясно защо. Във веригата на разпространяването на хероина те били на нивото на едрите търговци. Никога нито един дребен разпространител, камо ли потребител, не е престъпвал прага на ателието на известния художник и уважаван човек Виктор Шувалов. Тук идвали само хора, които докарвали големи партиди, и такива, които ги купували оттук на едро, а от тези хора до редовите потребители разстоянието било, както определил някога Грибоедов, „с огромни размери“.

В такава ситуация единствено правилното решение било да организират засада в ателието, за да видят кой ще дойде тук за хероина. По принцип решението било правилно, само че изпълнението му се оказало лошо. Годината била деветдесет и четвърта, а висококвалифицираните милиционерски кадри — рядкост, в милицията работели все повече и повече случайни и зле подготвени лица, а често и изобщо непригодни за такава работа — хора, които не умеят твърде да разговарят, още по-зле умеят да разсъждават, но пък много ги бива да удрят и да стрелят, без да му мислят.

На стопанина на ателието не съобщили за засадата по една много проста причина: когато съпругата и дъщерята в Петербург се занимават с наркобизнес, а съпругът и шестнайсетгодишният син през това време живеят в Москва и семейството не възнамерява да се събере, тогава е напълно логично да се предположи, че разединението на това семейство е нещо чисто показно, измислено за заблуда на доверчивите милиционери, още повече че съпругът все пак посещава Питер, макар и рядко, но редовно. За какво може да говори това? Ясно за какво. Говори, че той взема активно участие в бизнеса, като си е поделил териториите със скъпата си съпруга: тя снабдява Питерския регион, а той — Московския. По тези простички съображения операцията в ателието се провеждала без знанието на Виктор Петрович, който, без да подозира, бил подложен на оперативна разработка. Милиционерите не се тревожели особено, че Шувалов може лично да дойде в ателието. Ако дойдел — тогава щели да решават как да се държат.

Но дошъл не Шувалов, а синът му. За дебнещите в засада милиционери от групата това бил не синът на покойната Екатерина Шувалова, а неизвестен младеж без документи, който, вместо да отговаря учтиво на въпросите, се ерчел и възмущавал, като обяснявал целта на посещението си тук с някакви глупости като четки и картини. При това не знаел точно къде се намират въпросните четки и картини. Повече от подозрително!

Било решено засега да не вдигат засадата, а подозрителния младеж, предварително „обработен“ с няколко удара с гумена палка, да изпратят в участъка. Кой би помислил, че той ще изпадне в паника и ще се хвърли през прозореца! През отворения прозорец на третия етаж на старинна сграда с високи тавани.

После се водили дълги служебни разследвания. Защо милиционерите не се обадили веднага на Шувалов и не го попитали къде е синът му, закъде е тръгнал, с каква цел и как е бил облечен? Да, момчето нямало документи, да, на ничии приказки не може да се вярва, но нали има елементарни начини за проверка. Защото, отговорили милиционерите, Шувалов-старши и младши можело да бъдат в сговор, хлапето да е дошло за стоката със знанието на баща си, а приказките за четки и миниатюри да са били съгласувана лъжа, така че било безсмислено да се обаждат на бащата. Защо милиционерите са се държали толкова неграмотно от психологическа гледна точка? Нима не са знаели, че към юношите трябва да се прилага по-специален подход, че те са способни на безразсъдни и явно неадекватни постъпки, особено когато ги обвиняват в нещо, което не са извършвали? В такава ситуация един възрастен човек може (макар също невинаги) да остане спокоен, понеже знае, че щом не е извършил нищо лошо, много скоро нещата ще се изяснят и ще го пуснат, защото възрастният човек признава правото на другите да грешат понякога. Юношите не признават на никого това право и ако са необосновано заподозрени или обвинени в нещо, вместо спокойно и аргументирано да се защитават, изпадат в ярост, чувстват се оскърбени и са готови дори да се осакатят или самоубият само за да докажат, че „всички наоколо са идиоти“. Това са азбучни психологически истини, как са могли милиционерите да не разбират това? Оказва се, че са могли. Защото на милиционерите, задействани в ателието, никой никога не бил обяснявал това, те не били учили в университет или в милиционерската школа, където се преподава специален курс по психология, нито един нямал завършено висше образование, но пък поне половината имали опит от бойни действия в „горещи точки“ и в Афганистан, където всеки от другата страна на фронта е враг. Без каквито и да било обяснения и дрънканици. Защо милиционерите не са предвидили възможността задържаният да скочи през прозореца и не са направили нищо за предотвратяването й? Ами защото…

Фактът, че момчето загинало, не доказал нищо на никого и Виктор Петрович Шувалов още дълго бил подозиран за участие в наркобизнеса, с който се занимавала жена му. Но самият той, изглежда, дори не се досещал за това. След като погребал сина си до съпругата и дъщеря си, той заминал за Москва. Преди да замине, в разговор със следователя Татяна Григоревна Образцова Шувалов казал:

— Отнеха ми всичко и с един замах. Смъртта на съпругата и дъщеря ми е съдба, но смъртта на сина ми лежи върху вашата съвест. Бог вижда всичко, той няма да остави нещата така. И на вас ще ви бъде отнето всичко, ще видите. Справедливостта винаги тържествува. Човек трябва само да умее да чака. И аз ще дочакам това.

В онзи момент той й се сторил обезумял, но тя разбирала, че човек, който в течение на две седмици е погребал цялото си семейство, не може да бъде друг. Често й се случвало да вижда хора в подобно състояние, съчувствала им от все сърце, но знаела, че рано или късно това минава.

Излиза, че на Виктор Петрович Шувалов не му е минало…

Надеждите на Настя се оправдаха, на перона я чакаше Сергей Зарубин. Когато видя мършавата му фигурка с дебело униформено яке, тя неволно се усмихна.

— Откога оперативният състав ходи с униформи? — пошегува се тя и целуна Сергей по челото.

— Откак заплатата започна да не стига за нормални дрехи — промърмори той. — Не всеки има за съпруг високоплатен професор. Да вървим, приятелко, там те очаква стар познат.

— Кой? — вдигна вежди Настя.

— Ами ето такъв…

Зарубин направи страховита гримаса, озъби се.

— Ушите му — ей такива! — Той вдигна ръце високо над главата си. — Очищата — ей такива! И страшно много зъби. Сети ли се?

— Ау, Андрюша Чернишов, така ли? — зарадва се Настя. — От сто години не сме работили с него. И кучето ли води?

— Че къде ще го дене — позасмя се Зарубин и поведе Настя от перона към милиционерския мотоциклет наблизо. — Какви парадокси крие милиционерският живот, а? За да се видиш с приятел, трябва да чакаш да убият някого на подходящото място. Страх ли те е да се возиш на мотоциклет, Павловна? Че аз не съм най-прекрасният мотоциклетист, за последен път съм карал преди десетина години. Услужиха ми с този всъдеход в местния участък.

Честно казано, Настя се страхуваше. Но нямаше друг изход, не можеше да тръгне пеш, нали.

— Ами пеша? — неуверено попита тя за всеки случай.

— Пеша е далече — обясни Сергей, — поне час и половина. До мястото са около осем километра.

— Да тръгваме тогава — въздъхна тя. — Ако ме претрепеш, Чистяков няма да ти прости.

— Хайде не ме плаши. — Той се качи на мотоциклета и нахлупи каска, втората подаде на Настя. — Много хора няма да ми простят, ако стане нещо. Да не взема сега да се плаша от всички?

След двайсет минути Настя слезе от задната седалка абсолютно вкочанена и схваната. Толкова страх беше набрала, докато се друсаха по неравния път, че всички мускули й се бяха схванали и сега с големи усилия мърдаше ръцете и краката си. До нея веднага дотича огромна овчарка и приветливо размаха опашка. Като се намръщи от болката в краката, Настя приклекна и зарови вледененото си от пронизващия вятър лице в гъстата козина на врата на кучето.

— Здравей, миличък, здравей, Кирюшенка, здравей, мъничък мой. Не си забравил значи старата леля Настася?

Кирил бързо я близна по бузата и веднага деловито се затича към стопанина си, оперативния работник от областното управление Андрей Чернишов, който разговаряше с някого, но се обърна и помаха с ръка на Настя. Тя се огледа, търсейки с очи познати лица. Освен Зарубин и Чернишов, тук бяха Коротков и следователят Олшански. Останалите не познаваше.

— Включвай се, Ася — строго й каза Юра Коротков. — Тук имаме две групи: бездомници и местно население. Тъй като си дама, можеш да избираш дали да работиш със скитниците, или да обикаляш къщите.

— Н-най д-добре да работя п-по къщите — отговори тя, тракайки със зъби от студ, — т-там е топло. А м-може ли да видя т-трупа?

— Само отдалече, сега там работят експертите.

— А ще ми го опишеш ли с две думи?

— Огнестрелна рана от близко разстояние, два куршума в областта на сърцето. Рибка с пластмасова кукличка. Пари за погребение. И бележчица.

— Парите много ли са?

— Като миналия път, точно толкова, в същите банкноти и същата валута.

— Дааа — проточи Настя, — трудно е да заподозрем нашия приятел единствено в непостоянство. Той се придържа твърдо към собствените си вкусове. И какво пише в бележката?

— Буквално не мога да го възпроизведа, но общият смисъл е… — Коротков се почеса по брадичката, извъртял очи надясно. — Нещо като… Не, не става за преразказване. Иди при експерта, бележката е вече у него, виж я сама. И започвай да работиш, не се мотай.

— Добре де, покомандвай, покомандвай — миролюбиво се усмихна Настя, — направи си удоволствието. Кой тук е старши по местните жители?

— Чернишов. Върви при него, ще ти каже къде да отидеш.

— Добре, само че първо да видя бележката…

Но не я пуснаха при експерта.

— Не пречи на човека да работи — сърдито й каза следователят Олшански, — не го разсейвай. После ще видиш бележката.

— Е, хайде, Константин Михайлович, кажете ми поне в общи линии какво пише — примоли се Настя.

— Той приближава.

— Какво, какво? — слиса се тя. — Кой приближава?

— Той.

— Към какво приближава?

— Към някоя от вас — към теб или към Образцова. С една дума, хайде върви, труди се, след огледа ще обсъдим всичко.

След като получи указания от Андрей Чернишов, Настя добросъвестно започна да обхожда най-близките къщи, но и след час, и след два резултатът си оставаше нулев. През миналата нощ никой нищо не бил видял или чул, макар че много хора познавали убития по физиономия, а някои и по име. Бил пазач в детския оздравителен лагер и винаги можели да го помолят за помощ в домакинството, особено ако ставало дума за поправяне на някой уред. Бил много сръчен и разбирал от машини. Никой не бил виждал никакви подозрителни хора да идват при него в лагера, а колкото до скитниците, които постоянно се навъртали около него, че те подозрителни ли били? Те били безвредни, макар че смърдели. Е, можело да задигнат нещо дребно — ботуши някакви или ватенка, или кокошка, измъкнала се през някой отвор на оградата на пътя, — ама и тях може да ги разбере човек, че нали гладуват, мръзнат. Те обаче не убиват.

В Москва се върнаха чак следобед. Настя смяташе да пътува с колата на Коротков заедно със Серьожа Зарубин, но Олшански я съжали и я качи в своята.

— Тази „копейка“ всеки момент ще предаде богу дух — заяви той, като огледа критично жигулата на Юра — праисторическа единица.

— Какво, Константин Михайлович, пазите си ценните кадри, така ли? — веднага обидено реагира Коротков. — Не ми поверявате да возя вашата любима подполковничка, страх ви е да не си повреди кожичката в моята кола? Добре де, ние със Серьога сме прости хора, ще стигнем и с моята таратайка.

— До гуша си ми дошъл с твоята простота — с познатата на всички грубиянщина отвърна следователят. — Че аз пазя не само Каменская, ами спасявам всички ви, глупаци с глупаци такива. Двама не е като трима, а за твоята развалина има значение всеки килограм. Тая бракма в никакъв случай няма да издържи трима.

В топлото купе Настя се отпусна, затвори очи и си заповтаря наум текста на бележката, която й бе показал експертът:

„Приближавам се към теб, скъпа. Направих вече три крачки. Можеш ли да отгатнеш кога и къде ще се срещнем?“