Александра Маринина
Седмата жертва (60)

Убиецът

Решението беше взето, но засега само на теория. Открит оставаше въпросът: кога? Аз имах работа, която обичах и в която бях направил блестяща кариера. Бях още относително здрав, поне нямаше никакви признаци, че внезапно може да ме повали тежка болест. Оставаха непредвидените случайности, които не зависят от здравословното състояние, но те можеха да се случат всеки момент и това беше минусът, който трябваше да сравнявам по тежест с двата, вече съществуващи плюса. Първият — работата, която ми доставяше радост и която беше нужна на моята Родина. Вторият — синът ми от първия брак, във връзка с когото все още хранех някакви надежди. Вярно, бях пропуснал възпитанието му през първите години от неговия живот, но може би не всичко бе загубено и аз бих могъл да направя от него наследник на традициите на рода Данилевичи-Лисовски-Есен.

Момчето, както ми се стори в началото, имаше заложби и това дори ме изпълваше с гордост. Кръвта на нашия род си проличаваше въпреки неправилното възпитание, по-точно, липсата на такова от страна на първата ми съпруга. Самата тя така си и остана малограмотна лекомислена глупачка и аз не без основание се опасявах, че лошото й влияние ще се отрази на Александър. Но при първата ни след дългото прекъсване среща моят син ми хареса: имаше увлечение, напълно оформен стабилен интерес и при такива прекрасни заложби от него би могъл да излезе превъзходен специалист, уникален и широко известен, от когото аз не бих се срамувал пред дедите ни. Наистина Александър категорично отказа да започне ранна специализация и да се прехвърли в училище с биологически профил, това ме огорчи, но надеждата не ме напусна. В края на краищата, и аз завърших не физико-математическа, а немска езикова гимназия с изучаване и на втори чужд език, но това не ми попречи да вляза от първия опит в технически университет и да го завърша блестящо.

Строго контролирах развитието на сина си, проверявах успехите му не толкова в учението, колкото в избраната специалност, и в продължение на няколко години имах чувството, че всичко трябва да се получи. И въпреки това, въпреки всички положени от мен усилия, Александър не пожела да продължи образованието си и дори не се опита да кандидатства във висше учебно заведение. Отиде в казармата, а аз събрах търпение и очаквах завръщането му. Бях сигурен, че службата ще го научи на ум и разум и ще избие глупостите от главата му, той ще се върне вкъщи по-зрял и ще осъзнае необходимостта да учи. Две години напразни и глупави илюзии… Синът ми наистина се върна по-зрял, но това се изразяваше само в начина, по който разговаряше — рязко и грубо. Много скоро разбрах, че няма да успея да го прекърша, че и той е умствено ленив като майка си и също като нея не проявява интерес към систематизирани задълбочени знания и към собствена кариера.

Разочарованието беше болезнено, бях похабил за сина си години и усилия, които не дадоха резултат. Ако можех да предвидя това, нямаше да свързвам с него толкова надежди, а щях да опитам да си намеря друга съпруга, която да ми роди дете, и тогава не бих оставил на когото и да било да възпитава това дете. Но отново сбърках.

Завръщането на Александър от казармата и моето скъсване с него съвпадна по време с намаляването на мащабите на научните изследвания в областта на новите технологии. Конверсията засегна не само отбранителното производство, но и научните разработки. Моята лаборатория бе съкратена отначало с трийсет процента, после с още петдесет и накрая я закриха напълно. Аз, с всичките си знания и опит, се оказах ненужен на Родината си, а толкова я бях обичал и продължавах да я обичам.

Отначало дори не осъзнах мащабите на катастрофата. Трудностите ми изглеждаха временни и несериозни, но от ден на ден все повече се убеждавах, че моето научно направление се закрива поради ненужност и няма никакви перспективи то да се възроди. „Е, какво пък — утешавах се, — мога да сменя специалността си, мога да намеря ново поприще, на което да бъда полезен на Родината“. Но се оказа, че не е толкова лесно да смениш специалността си, колкото си бях мислил в началото. Науката свиваше мащабите си навсякъде и хората, които бяха успели да се вкопчат и да останат в нея, далеч не жадуваха да ми отстъпват местата си. И после, аз си имах своя научна гордост. В своя отрасъл бях достигнал големи висоти, бях си създал име, признато не само в нашата страна — е, какво сега, трябваше да се отрека от всичко това само заради къшея хляб ли? Или да започна да кроя интриги, да задействам връзки и познанства, за да си спечеля място, равно на онова, което бях загубил? Или да се съглася да заема длъжност на младши научен сътрудник? Всички тези варианти са недостойни за представител на нашия род. И освен това аз изобщо не умеех и не исках да работя нещо, което нямаше да ми е интересно.

Пари имах, и то доста, така че можех да не се замислям за проблема с къшея хляб. Замислих се за друго. Докъде стигнах? Научната ми кариера приключи и нямам никакви шансове да я възобновя, без да погазя принципите си. За Родината си се оказах ненужен, но тя не е виновна за това. Просто така се случи. Сега няма да мога да завърша дните си с ранга на достоен продължител на традициите на рода Лисовски. И не можах да направя нищо, та моите потомци да поддържат с чест тези традиции. От сина ми нищо не излезе, а да започвам днес всичко отначало, да си търся жена и да отглеждам още едно дете — вече е късно. Докато то порасне, аз ще остарея, няма да успея да си тръгна от живота навреме и тогава ще ме издебне онази недостойна смърт, която толкова искам да излъжа.

Мина почти година, докато напълно ясно осъзнах: време е. Няма защо да чакам повече, трябва да се заема с подготовката на смъртта си.

Какво е смъртта? Как изглежда? Какво означава? Тези въпроси дълго време ми бяха изглеждали празни и безсмислени — нали бях възпитан в строго материалистичен дух. Но дългите години и огромният опит от работата ми с техника ми подсказваха, че втълпеното ни материалистично учение не е нищо повече от мит, който не може да обясни огромното множество явления, но който, сблъсквайки се с неразбираемото и необяснимото, издига това в ранг или на научна и експериментална грешка, или на строго секретни сведения, пазени от многобройни грифове. Мисълта за неизбежността на смъртта се бе оформила в моето съзнание преди въпроса: а какво всъщност представлява смъртта? Но след като въпросът възникна, аз трябваше да получа отговора му, преди да пристъпя към изпълнението на взетото решение.

Снабдих се с безброй книги и се задълбочих в изучаване на проблема. Четях трудове на Лаврин и Уотсън, на Доброхотова и Мууди, на Ландсберг и Файе. С учудване и удовлетворение разбрах, че не съм сам в своите възгледи и опасения. Особено ме зарадва следният пасаж:

„Когато се каните да тръгнете на пътешествие, вие непременно го планирате, проверявате всичко ли е наред с билетите и настаняването, имате ли подходящи за пътешествието дрехи. По ирония на съдбата повечето хора изобщо не се подготвят за най-важното и неизбежно пътешествие в живота си — към смъртта. Липсата на такава подготовка, в чиято основа лежи страхът от смъртта, е характерна за повечето хора от западната цивилизация. В източните и африканските култури, където смъртта е предшествана от грижлива подготовка и съществува школа за умиране, която дава възможност да научиш какво да очакваш, хората не познават танатофобията“.

Какво пък, бил съм прав — мисълта, че напускането на живота не бива да се оставя на самотек, има много привърженици. Но техният брой е песъчинка в пустинята в сравнение с броя на хората, които панически и неосъзнато се страхуват от смъртта и съответно не желаят да мислят за нея, а още по-малко — да се подготвят за срещата с кончината си. От всичко прочетено най-силно впечатление ми направи преразказът на „Тибетска книга на мъртвите“. Разбрах, че смъртта „не е нищо повече от миг в безкрайния поток на опита от «преди раждането» до «след смъртта» и че ако човек запази спокойно и ясно съзнание по време на умирането, опитът на смъртта може да се окаже духовен и освобождаващ, а скръбта на приятелите и близките хора затруднява умирането, защото забавя отпътуването на душата и пречи на духовното освобождаване“.

Следователно, за да напусна живота правилно, трябваше да спазя три условия.

Първото: трябваше да усвоя науката на „осъзнатата смърт“ според Гулд, така че да съумея да се удържа в съзнание в течение на целия процес — смърт — преход — възраждане. Ако човек следва това учение, под възраждане трябва да се разбира възникване на съзнанието отново на по-високо ниво на съществуването. По време на „прехода“ интелектът е подложен на разлагане и е необходимо да имаш дълбока подготовка, за да не се окажеш зашеметен и несъзнателно пренесен в новото си раждане. Гулд е смятал, че именно различията в нивото на подготовка обясняват защо едни хора, изпадали в състояние на клинична смърт, са способни да изживеят някакъв опит и после да разкажат за него, а други — не. Аз намерих трудовете на Гулд на английски и немски и най-внимателно ги изучих, като грижливо и педантично изследвах предлаганите от него методики за такава подготовка.

Второто: за да мога да запазя яснотата на ума си в критичния момент, смъртта не бива да бъде неочаквана. Аз трябва точно да знам часа на срещата си с нея.

И третото: трябва да избегна скръбта на приятели и близки, събрали се около смъртния ми одър. Или около ковчега ми.

Като изведох за себе си тези три условия, аз започнах да съставям план, който да ми позволи да ги спазя. Най-сетне планът беше готов. Оставаше само да подбера изпълнителите в този спектакъл и да чакам подходящия момент.